Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12.2013 21:47 - В църквата
Автор: eli23 Категория: Други   
Прочетен: 1191 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.03.2020 20:18


     В църквата. Една дълго богослужение. Реших да отида и заседна там, докато ме изгонят. Не бях влизала в църква от доста време. Намерих си място да седна, не издържам на крак дълго. Пък и сутрин рано преди кафето съвсем ме няма. Службата беше започнала навреме. Аз закъснях. Много хора имаше. Не очаквах чак. Предимно жени на средна и над средна възраст. Както е обикновено в църква. Естествено преобладаващата част от присъстващите държат да бъдат видени, че са там...Всеки със своите си мотиви:  за да потръгне нещо в живота му по по-добър начин; да му бъде опростено някое и друго прегрешение; за здраве; за любов...Няма лошо. Сякаш очакването е да се случи някаква магия, нещо невидимо и необяснимо, което да ги отведе в мечтания живот. А мисля си, в мечтания живот би ни отвело единствено действието, не и пасивното очакване на магията. Защото вярaта е действие, колкото и да не изглежда така на пръв взор. В този ден, обаче службата беше обявена като четене на молитвата на св.Киприян т.е. против магии, уроки, болести и всякакви злини.
    Миряните стоят и слушат. Но не слушат. Вглеждам се в лицата им - не! Не слушат думите на свещеника. Докарали по някоя и друга благонравна физиономия, уж смирена, но не точно. Спазват някакви порядки в прекръстването, много важни от факта, че са наясно с тях. Една жена в близост до мен припяваше на жената, която пееше на клира, сякаш с настояването, че го прави по-добре. Не че онази отпред не мрънкаше, но тя беше избраната все пак. Други се трупат на опашка за свещи и настоятелно подават листчета с имена за здраве и спасение. В центъра на помешението е котела с вода за освещаване, а около него десетки пластмасови празни шишета, чакащи да бъдат напълнени със светена вода за вкъщи. Облеклото на част от присъстващите е не като за в църква - анцуг, маратонки, яке. Може би това са им новите дрехи, може би нямат други...
    Срещу мен седи пълничка млада жена също в анцуг и яке. Седи и слуша. Жена, вписваща се в общата картинка. В един следващ миг осъзнавам, че тази жена пада на пода в краката ми в епилептичен пристъп. Подпрях главата и с ръка, а тя уплашена отблъсква предложената и помощ от няколкото жени, които се осмелиха да я сторят. Потрепва и лежи. Други пък дават съвети отстрани. Бях убедена, че е нужно да не я безпокоим. Сложих ръка на челото и, с другата ръка хванах нейната дясна. Тя не се противопостави. Постояхме така. Донесоха вода, дадоха и валериан, помогнах и да седне, след малко тя се успокои и сама стана да заеме старото си място. Забелязах в очите и сълзи. Спонтанно отидох при нея, прегърнах я, допрях глава до нейната и и казах няколко думи. Усмихна ми се с доверие и благодарност. Седнах си на мястото, но едва се сдържах да не заплача, очите ми се насълзиха. Бях си тъжна и без това. Нагнетени емоции с неясно развитие ме подтискаха. Бях в църквата с намерение атмосферата там да ми помогне да подредя мислите и уталожа емоциите си. А щом ми е тъжно, значи нещо бъркам, не правя нещо както трябва. Мъчат ме желания, копнежи, а не бива да е така. Не бива да ми е тъжно. Като дете баба ми на всеки църковен празник, както и всяка неделя ме водеше в храма. Аз бях буйна и неспокойна, но тя успяваше да ме укротява някак си...

    Та сега съм отново там. В църквата. 

    …Вярата в Божията подредба е дълбоко и лично усещане. Аз съм твърда в своята си вяра, знам че Господ ме обича и затуй не ми е необходимо да посещавам църковните служби, да се кръстя там, където другите го правят по някакви си техни канони, нито пък да гледам тъпо. И примирено. Аз знам, че вярвам. 

    ...Защо са издигнати храмовете...питам се. Ами за да унагледят необходимостта от вяра за тези, които не са достатъчно убедени. Някой в далечните отминали векове е прозрял, че това, което се вижда и се докосва успява да въздейства по-убедително за утвъдждаване във вярата. Да се вижда и да се пипа, иначе е много неясно. Свещеникът с проповедите си да обръща миряните пак натам. По този начин даже се и чува. Щото така или иначе ежедневните грижи и важности ни отдалечават от визията за Божията подредба. И всичките религиозни ритуали са пак същото - да ни откъснат от дребнавщината, та белким се взрем в себе си, в духовната си потребност. Вече две хилядолетия това стремление не напредва, даже изостава в идеята си. Методите са остарели и рутинирали. Нов подход е нужен. Може би. 

    …Добре де, още нещо. В богослужебните проповеди се говори за Иисус - Бог наш...?!? Той ли е? Или баща му, който пратил сина си всред нас. Та да можем да го видим и пипнем. И него. Та дано да  се засили вярата ни в баща му. Божи син - да! А ние го приехме за наш Бог, щото успяхме да го видим и пипнем. Това ли е вярата ни? Нещо не ми е убедително. Колцина знаят името на нашия Бог - отеца Иисусов...и наш Отец? 

    Религиите също. Защо съществуват? А? По същата причина - отново чрез правила и зависимости да се отправим към Него. И к’во? Религии и противопоставяне...Резултатът? Същия. 

    Гледам лицата на иконите. Да! Това са били хора. Личности. Познали истината за вярата си. Затова са и канонизирани за светци. Е, сигурно и сред тях е имало зубрачи, дето с много труд и лишения и не толкова посредством вътрешното си усещане са се представили. Все пак хора са били. Гледайки ни през иконите те са наясно с нашите дребнави щения и вълнения. Наясно са и за мотивите ни да сме сега в храма. Примерно за шишенце светена вода. Примерно. 

     Преместих се да седна на по-удобно място встрани. Видях се там с моя приятелка. Позаговорихме се. Скоро забелязах, че жената с епилепсията дойде наблизо. Усмихнах и се, а тя ми кимна. Седна редом до нас. Когато решех да се прекръстя, тя ме следваше. Спечелила бях доверието ѝ, вижда се. 

    Някакви жени се подредиха отпред за причастие. Предварително се били изповядали. Ритуал…някакъв. Всичките бяха със забрадки.

     Осветиха водата в кутела и настъпи чаканият момент. Настана едно тихо стълпотворение и елегантно бутане за пластмасово шишенце с магическа течност. Физиономиите вече са различни, отказали са се от смиреното изражение. Неволно, струва ми се.

    Наредих се на друга опашка, която отвеждаше до свещеника с китката здравец и менчето осветена вода. Минах по реда си и излязох навън. Загубих жената с епилепсията някъде там из навалицата. Може би е останала сред тълпата при шишетата. Със сигурност, ако реша, ще я открия. Градът ни е малък и хората се познават…




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: eli23
Категория: Други
Прочетен: 678715
Постинги: 334
Коментари: 334
Гласове: 2184
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031