"Боговете нямат пряк контакт с човека - чрез демоните се осъществява всяко общуване и разговор на боговете с хора, и будни и насън."
    Ще рече, че общуваме с Бога в нас чрез посредници. Демони. Понятието сме го натоварили с негативна енергия, но защо е така? Струва ми се, че демоните ни са толкова лоши, колкото лошотия ние им придаваме. Добър човек - добри демони му служат. Лошите демони служат...на кого? От там и качеството на контактуването ни с Бога. Също и удовлетворението. През доброто се получава още добро, мисля си. През злото - нещо по-друго. Посредством страха, посредством гнева, посредством злобата и т.н. ... какво ни се полага, мислите? И аз така го мисля. Излиза, че и демоните ни са толкова демони, колкото сме ние самите. Оборете ме, ако искате! Щото аз си вярвам.
    Още думи на Диотима: "Никой от боговете не се стреми към знание, понеже той го има, а и всеки друг, който го притежава не се стреми към него. Нито пък незнаещите се стремят към знание, защото незнанието е самата тъпота: да е достатъчно на един човек да изглежда духовно издигнат и умен, без да е такъв в действителност. Който не смята, че се нуждае от нещо, той не се стреми към това, от което не смята, че се нуждае."
    И сега си задавам въпроса: - наистина ли хората не се стремят към знание?!? Излиза ,че тези които се стремят, щото има такива, трябва да ги броим към демоните. Но пък можем и да ги използваме за посредници. Ако посмеем да ги признаем за такива. Умно! Или не?!?
    "Хората обичат доброто." - се казва по-натам. Ами хората, които не обичат себе си? Тези, които не си вярват заради това? Тези, които живеят в страх, защото не си вярват? Тези, които не смеят да поемат инициатива, отговорност, решение пак заради това, че се страхуват, че не си вярват, че не се обичат. Същите тези, които нищо не правят, но имат претенции другите да го правят. Не се обичат. А защо? Защото го няма доброто. Доброто вътре в нас. Ние обичаме да обичаме доброто. Къде е нашето добро? Че да се обичаме! Че да си вярваме! Че да действаме! Че да обичаме! Че да сме щастливи! По-натам Диотима казва, че хората обичат и да притежават доброто. И не само, а винаги да го притежават. Откриваме поредния парадокс в поведението си. Обичаме да притежаваме доброто отвън, а не градим доброто в себе си. Веднъж изградено, то си е завинаги наше. Колкото и да раздаваме от него, то толкова расте. И е завинаги наше.
    Още от текста: "Човек, макар и един и същ през целия си живот непрекъснато се променя. Губи едни неща и придобива нови. И в тялото, и в душата си, и в знанията си."
    Винаги съм се чудила кое е третото на душата и тялото. Ето го! Четири века преди Христа е записано. Знанието! Знание! Не обучение по задължение, по сметка или за запълване на самочувствието. Стремеж към знанието, не към тапията. Не знание за показност, а знание като дълбока вътрешна потребност. Интересно ще ми е да разбера каква част от човечеството, знам че е малка, се стреми към това знание.
    Диотима: "Тези, които носят плодовитостта в душата си са поети, творци, занаятчии, изобретатели. На тях е присъща мисъл и останалите добродетели." 
    Мисъл! Мисълта е добродетел. Мисъл, ама собствено производство. Тогава е добродетел. Къде ти днес такива мисли! Много сила и воля са нужни да я абстрахираш от медии и чалга, та да я сътвориш собствена. Ама собствена. Та да се получиш добродетелен. То тогава се получава и творчеството. Папагали наспорил Господ. Творчеството е уникално точно поради самостоятелно създадената мисъл. И остава такова във времето.