Ние :: Забравихме ли да се обичаме?

    За да можеш истински да обичаш е задължителна една основна предпоставка. Която е да си истински свободен. Свободен от предразсъдъци и недомислени задължения, които пак са си вид предразсъдъци. Свободен от страхове - самоналожени и наложени. Свободен от хорско мнение и хорско одобрение.
   Свободен от материална зависимост, която в днешно време е най-трудно постижимата свобода. Докарали сме се до там, че тази свобода е невъзможна дори. Защото сме бедни, материално бедни, а тези които са натрупали материя, пък си носят бедняшкия манталитет, изграждан с поколения наред. За да сме свободни от материални зависимости, трябва да имаме достатъчно натрупана материя, за да изживяваме свободата си, независимо от материята. Парадоксално. Но то пък какво ли не е парадокс?
   Да обичаш истински! Не е ли това съкровен стремеж на всяко човешко същество, в различна степен осъзнат? Има го. У всеки човек. У всеки! Да можеш да обичаш така, а отсреща да приемат обичта ти с благодарност.
   Ама, ех тази свобода… свободата нужна ни за да я имаме копняната обич. Къде е тя? Загубили сме я някъде по пътя на нашите стремежи, на нашите амбиции и желания. И когато изведнъж осъзнаем, че свободата, всъщност я няма, търсим причината извън нас. Търсим я, но не постигаме удовлетворителен резултат, защото тя не е там, тя не е извън нас. По това време някъде, осъзнаваме, че сме забравили и да обичаме. Да, забравили сме! Неизбежно е.
   Изходът е индивидуален за всеки, изборът също. Но не у всеки има достатъчно воля да се бори за свободата и любовта си. А и м всеки би могъл да изтъкне множество причини, за да не го прави. Естествено, различни сме, и така ще бъде. Затова са и различни причините за нашата несвобода и за нашата нелюбов.
   Дали пък спасението не е в изкуството? Там, където забравяме себе си и се пренасяме в друго измерение. Не е случайно все пак, че хората, отворени към изкуството, към която и да е от формите му, са способни да обичат и да се радват на даровете на обичта в по-голяма степен от останалите.
   Затова, мисля си, всяка уважаваща себе си държавна организация, подпомага и подкрепя по всички възможни начини развитието на изкуството сред народа си. Всеки политик с държавническо съзнание е призван да мисли в тази насока. И не само да мисли, ами и да го измисли и да действа.
   Защото, както казва Ивайло Диманов в едно интервю - „ако не беше изкуството, бих се разпаднал на атоми в кварталната кръчма”. А представете си колко хора го правят там или около домашната софра. Кварталната кръчма, все пак, е някакво социализиране, а ние даже и това забравихме. Камо ли да се обичаме!
А свободата?...дори не знаем как се борави с нея. Страхуваме се от нея, защото тя е отговорност и действие, тя не предполага пасивност и отлагане.
   И така, най-съкровеният ни стремеж, се превръща в завист, злоба и агресия. И трупаме материя, повлияни от тъпите реклами в телевизора, надявайки се тя да ни донесе удовлетворението, уюта и сигурността, от които толкова много се нуждаем. Само че тези неща, без наличието на обич са недостижими, в истинският им смисъл.
   Не съм против материалните благини, но нека се стараем да влагаме и разум в стремежа си да ги имаме.
   Защото все още е в сила поговорката, че „не всичко се купува с пари”. Или вече не е така?
   Баш любовта не е задължително да е съсредоточена върху един единствен човек, както неволно ни идва наум, когато говорим за любов. Тя предполага проявата и към всички. Разбира се не в еднаква степен към всеки, но любов. Към всяко живо същество, че и към неживите предмети. Любов! Пречистваща, облагородяваща и оздравяваща.
    Има една много сигурна индикация: колкото по-малко искаш да притежаваш това, което обичаш, толкова по-истински го обичаш, т.е. толкова по-пречистваща и благотворна е любовта ти.
   Истината, която Иисус проповядва се състои в това - да обичаме. Това е Пътят, и Истината, и Животът.

Амин!

Нагоре