Основното чувство, което ме владееше онзи ден, "на светлия празник”, както казва една моя приятелка, беше срам. Срам и негодувание. Гледам въодушевените и превъзбудени физиономии на жените още от сутринта - весели и в очакване някой да ги поздрави, да им обърне внимание. Честитят си взаимно и са щастливи, че е техния ден. Срам ме е за ниското самочувствие на жената, за зависимостта и от мъжкото благоволение, за да се зарадва поне на този ден. От друга страна, това е добре, че поне един ден се чувства в центъра на празника, благодарна е, че го има този ден. От това ме е срам - да се задоволяваш с един ден в годината, за да се почувстваш жена. Защо не държи на себе си като на личност, постоянно, във всеки един ден. Къде и е самочувствието?  Защо в останалите дни, че дори и на 8-ми март, се е примирила с ролята на угаждаща и харесваща се? Даже и грижата и за външния и изглед е породена от това да се хареса на другия пол. Не че другият пол не се впечатлява точно от това - къса пола, атрактивна прическа, грим и мазила. Ела ме сляз!

      И какъв е този женски празник, като всичките мъже, с които говорих, казаха че също ще празнуват. И те въодушевени от празника. Остави, ами празнуват без "любимите" си. По мъжки. А жените - по женски. Супер! Що не останат в къщи да поемат дамската роля на прислужница? И да обслужват жена си, така както тя тях през всичките дни на годината! М?

      На следващата сутрин питам друга моя приятелка, как е след вчерашния празник. Тя ме поглежда тъпо (това е отработен поглед помежду ни) и пита: "К’ъф празник?"...Така де! Тя затова ми е приятелка.

      Така е в малкия провинциален град, с провинциални нрави. Надявам се в по-големия и може би по-цивизован град нещата да са различни.           

     Весел следващ дамски празник, за тези, които го уважават!