Той е страдал за нас, и ние също. А за да не става объркване, правим го всеки за себе си. Трябва да има ред! Мноого страдаме ние. И все за това, което нямаме. Тежко е! Още по-тежко е, когато ближния го има, а пък ние - не. Много е тежко!

   Душата ни страда - 365 дни. Страда все за неща, които не са нейна работа. Защото колцина от нас позволяват на душата си да се заеме с нейните си работи - тези, дето не можем ги пипна? Е ще страда, а след нея неминуемо започва да страда и тялото - разболява се. Товарим душата си с телесните и земните си проблеми. И тя страда. А какво и даваме в замяна, с какво я даряваме? Знаем ли ние, тя от какво се нуждае? Задаваме ли си изобщо този въпрос? С какво я лекуваме душата, когато е болна? Със свинско, с коприва, с ракия или с картофи? Какво ли предпочита тя? Или имаме знания само за нуждите на тялото си? Вслушваме ли се в нейните потребности? А тя, сякаш умее да говори! Когато сме в тиха стая, без врънкане на телевизор или радио, които не слушаме...Защо толкова много от нас не могат да живеят в тишина? За малко поне. Защо? Един познат казва, че тези хора се страхуват да останат насаме с мислите си. Затова се нуждаят от този шумов фон, произвеждан от какъвто и да е там шумопроизводител. Дали?

   Страхуваме се да останем насаме с чувствата си.

   Влизаш в тиха и празна стая, свободна от шумопроизводител, и те автоматично те нападат - чувствата ти. Ами страшно си е! Я по-добре да пуснем радиото!

   Чувствата са начина на говорене на нашата душа. Ала ние заглушаваме нейния говор. Не сме готови за равнопоставен диалог. Страхуваме се.

    А тя, душата, ни казва едно. Нужна ѝ е любов. Но Любов. Какво обаче получава? Любов ли? Или нещо, което само така назоваваме? Никакви други заместители не биха утолили жаждата ѝ. И тя страда. И ще продължава да страда, докато не се опитаме да се вслушаме в гласа ѝ. Да се вслушаме и да я чуем. Да я чуем и да се погрижим за потребностите ѝ. Да се погрижим и да се надяваме, че е възможно да я излекуваме. Па белким слезнем от Голгота. Защото Него го разпънаха за едната Любов. А ние се надяваме да се отървем от разпятието без нея. Тази любов, която убиваме с търпение и постоянство посредством ежедневните си важности, наречени грижи. Грижи, без които даже не знаем как бихме живели. Е много сме окопани там, на хълма, влачейки кръста си или увиснали на него.

   Да слезнем от Голгота! Любовта ни чака. Душата ни се нуждае от радост. ”Господ дава, но в кошара не вкарва” - нали? Не става без да поемем нашата част от отговорността. Тя, любовта е по-дълготрайна от нас, колкото и да се стараем да я убиваме. Ако не беше тя, нямаше да ни има. Тя е животът. Дали пък не е по-разумно вместо да я убиваме редовно и по малко, да вземем да я прегърнем. С любов.

   Изборът е индивидуален.