Роля е грубостта у мен. Роля, която ме спасява от грубостта на света, в който съм поставена. Защото ми е много тази грубост. Много! Много ми е озлоблението, много ми е завистта, много ми е издигането на материята като топ ценност, като ориентир за стойностност. Много ми идва безхаберието, много ми е егоизма, много ми е враждебността. И глупостта ми е много, и простотията...Но най-много ми идва страхът, който ни движи в калъп с оправданията извън нас.
       Защо пък да не съм груба? Е понякога не съм...Но не винаги...Добре, че съществува хуморът. Не че и той не е грубост, но е по-приятна грубост. И не винаги се улавя. Не знаеш върху какво да се съсредоточиш, дали да се обидиш...и предпочиташ да се засмееш. Така е по-голяма вероятността да не изглеждаш глупаво.
       С хумор се излиза от всяка гадна ситуация. Той е панацеята за всички болести. Нямало било панацея! Айде бе! А хуморът, примесен с грубост, в поносими дози, на границата на обидата е лекаството за по-хронични състояния. Не ми пука, че „хронично” не се степенува. К’во от това?
     Грубостта в определени ситуации е задължителна дори. Много е мило да сме все добрички...ама не върши работа. За да ти се движат нещата тряа си твърд, а в компанията на по-глупаци - груб. За да ти се движат нещата...С чувство за хумор, нали.
     С уговорката обаче, че грубостта, задвижвана от страх е друго нещо. Там нещата са малко непредсказуеми. Страхът е кофти усещане. Тая грубост е от друг случай. За нея сега няма да пишем.

     А ролята си е роля!
     
     И си требе.  

Хрумна ми степен "полихронично" ;)))

Tакива хрумки са твоя запазена марка.

Вашите думи:
"Роля е грубостта у мен.Роля,която ме спасява от грубостта на света,в който съм поставена.Защото ми е много тази грубост.Много!"

И моите:
За съжаление - харесва ми да съм груб към грубостта!
И вече не е роля наложена, повече е търсена такава!