Чудя се защо е нужно да обиждаме, да заплашваме, да нагрубяваме, да пренебрегваме, да унижаваме и прочее неуважения към ближния, та сетне да  ни прощават, да прощаваме и да обещаваме. И след прошката отначало по същия ред. Като при католическата изповед – да потърсим прошката от свещеника в малката  стаичка и после отново да грешим, щото пак ще ни бъде простено.

    Греховете ни са следствие основно на злост или невежество.

    Да се освободим от злостта е нужна сериозна работа върху себе си - сериозна, постоянна и продължителна. Едно от най-трудните занятия в земния ни живот. Но за да работим ефективно върху себе си е задължбително да пренебрегнем собственото си Его. А това е още по-трудно.

    Обидата, агресията, злобата и там другите, са производни на страхът ни от уязвимост. Проява на несигурност и неувереност. Липса на достойнство и себеуважение. Това не води до уважение към ближния. Не случайно и Божиите заповеди са насочени предимно към отношението ни към ближния. Защото и тогава когато са писани, към ближния си сме се отнасяли с най-голяма лошотия. Тъй като точно чрез ближния се осмеляваме да проявим себе си, Егото си, лошотията си. Пред по-далечните познати или непознати се пазим и се стараем да изглеждаме по-смирени, щото се страхуваме от реакцията им. Докато реакцията на ближния ни е известна. И позната.

    Невежеството, колкото и оправдателно да звучи, си е предпоставка, най-честата при това, за греха, грешката. „Човек се учи, докато е жив.” Еми да се учим! Ама не да чакаме поучителните удари на живота, та да си вадим поученията, а да се учим преди да ни е ударил животът, щото вече не е имал друг ход. Какво толкова ни пречи да бъдем отворени към другите, към непознатото, към различното, към промяната,  да не чакаме ударите на съдбата, стоейки закотвени в личното си ежедневие сред всемирното непрекъснато движение. Образованието е светлината в този живот. Светлината, огряваща пътя ни. В мрака на невежеството е случайност да направим крачка в правилната посока. Лесно е да не правиш нищо, но е по-рисковано. Няма как да се скриеш от Съдбата.

    ...Злобата и невежеството – основните предпоставки за грешните ни постъпки, от там и за нещастието ни. Какво като след всичко сторено ще ти простят? Кратковременно облекчение за неспокойната ти нещастна душа.

    Надеждата, че би ти прости този, когото си успял да засегнеш. Насочваме злостта си към ближния, защото той е уязвим. А е уязвим, защото ни е допуснал до сърцето си.

    Докато другият, когото не си успял да засегнеш с поведението си, няма какво да ти прощава, не е обиден, за да прощава. В този случай какво ти остава? Всичко твое си остава в тебе. То не е достигнало там, където си искал да го пратиш. Останало си е при теб, а то не е добро. Никак не е добро. Налага се сам да си прощаваш. Ако можеш. Ако си прозрял. Ако имаш воля.

Бих добавил и случайността. Аз например мога да избухна, ако ме изненадат с нелепа нападка. Иначе не съм агресивен. Та, понеже страстите, неволите и случайностите не подлежат на ПЪЛЕН контрол, мъдри хора са решили да има ден за прошка. С удоволствие се простих с близките си, всичките по-млади, и се почерпихме по повода.