Страстта по пътешествията. Страстта по новото. Страстта по непознатото. Страстта по различното. Не те свърта повече от няколко дни вкъщи. Къде вкъщи? Често ми задават този въпрос. Много е лесно за разбиране да си установен някъде, да имаш постоянен дом. Като те попитат „от къде си“, да отговориш еднозначно. Някак си така трябва да е. За да те проумеят. За да те турят в техните рамки... Къде вкъщи? Не знам! Там, където съм в момента. 
    Два-три дена почивка и хайде отново. Понякога и по-малко. На физическите сили често им е трудно да вървят редом с устрема за път.
    ...
      Постепенно в годините се сдобивах с все повече свобода. Защото я търсех. Свобода от съпружество, свобода от родители, свобода от непорастнали деца, свобода от служебни ангажименти. И хукнах. Заврях се в свободата на движението. Другата свобода, тая, битуваща дълбоко в мен, вече си я бях изработила. За година време съм минала 15-16 хил. км. Основно в България, но и в съседни страни.      Питах се търся ли нещо. Една приятелка казва, че вероятно бягам. И най-вероятно от себе си. Ами не! Замислих се, но не! Не бягам. Определено. Не ми се стои у дома, но бягам ли от дома си! Кой дом ли? Винаги се завръщам в някой от домовете си. Имам нужда от движение - правя го. Не, не бягам. Какво търся ли? Търся красивото - това е най-осъзнатото ми търсене. Търся дома си, търся себе си...но това баш не знам дали е така.
    Точният отговор е любовта. Не, не я търся, тя си е в мене и ме води. Винаги ме е водела само любовта. Любовта към красивото. Любовта към новото. Любовта към непознатото. Любовта към различното.
    Потребност от красота. Желанието да почувствам красивите места. Не толкова да ги видя, а да ги почувствам. Красотата е заряд и затова може би ме привлича, защото дава. Любопитството ми към новото и непознатото е допълнителен стимул. Да усетя новото, да усетя непознатото. И никога не ме е разочаровало. Винаги съм била щастлива да бъда там, където съм. Защото изживявам собствените си усещания, потапяйки се в мястото, свободна от всякакви очаквания. Когато са се появявали негативни влияния, били са от хора около мен. Но рядко. Главният ни пътеводител е нашата любов. Любовта към хората в това число. В частност към някои хора. То тая любов е главната пътеводна светлина на пътуващите, тайна, но пътеводна. И не единствена.
      Знам, че не мога да отида навсякъде, където искам, но не се отказвам.  Има места, на които още преди да си ги напуснал желаеш да се върнеш. А има и такива, на които си напълно удовлетворен и за момента ти е достатъчно, че си бил вече там. Има един 80 хиляден град, в който като стъпих за пръв път усетих, че това е мястото, в което искам да живея, да създам свой дом. След време минах оттам няколко пъти с кола, но не спрях да проверя чака ли ме същото усещане. Имам хора които обичам, имам места които обичам, имам дейности които обичам и те ме водят по пътя ми. Още любовта ми към растенията, към водата, към животните... Абе любов! А желанието като катализатор на любовта определя скоростта и интензитета на движение. 
     Та защо пътувам? Еми защото любовта ми ме води. Не я подтискам, не я пренебрегвам, следвам я! Не се страхувам да я следвам. Защото само страховете и мързела са тези, които ни пречат да следваме любовта си. А единствено любовта осигурява щастието ни и ни помага да се наслаждаваме и изживяваме живота си.

и мерака няма граници, а желание за пространство...

http://vbox7/play:3da7b39f

Така е