И кое след всичко това е обратното на любовта, кое е нелюбов. Кое е това нещо, дето страни от любовта, дето не смее да я доближи, страхува се да я допусне до себе си? Еми да, отговора е във въпроса… Страхът! Страхливият човек не се отваря за любов. Страхливият човек не обича. Той се страхува да обича. И така си подрежда битието от необходимости и дадености, че да му служат и да ги използва, не да ги обича. Любовта все пак предполага даване. А даването е някакъв вид лишение за страхливеца, което си е страшно. Той може да вземе някакъв вид удовлетворение, но няма да отвърне с любов. Дори и да се нуждае да даде любов ще подтисне тоя порив. Страшно си е, не знае какво може да му донесе това и по-добре да не рискува. Няма начин страхът да обича. И предпочита да не го прави. Да! Страхът има нужда от любов, но я подтиска. Предпочита някакви заместители, виждащи му се по-безопасни. Страхливият дава само, за да получи, докато любовта съществува в даването. Няма как да получиш любов, ако не ти се даде. Да я вземеш не можеш. Каквото и да си мислиш, че взимаш, то няма как да е любов. Любовта се дава. А страхът не дава, страшно му е да го прави. Има толкова много причини да се страхуваш. И само една да обичаш.

    Това си има своята цена. Най-лошите и труднолечими болести на съвремието отиват точно там. При нашите страхове. Там е тяхната почва за развитие. Не случайно е казано, че любовта е най-великият лечител. Естествено там, където я няма, няма как да лекува.

    Не отправям директно послание, просто разсъждавам върху тази заблуда, залегнала дълбоко в умовете ни. А посланието който го търси, то прозира в целия текст.