Излиза, че който и човек да допуснеш по-близо до себе си, било то приятел, роднина, интимен приятел, най-вече интимен, изобщо като какъвто и да е, той се опитва да те обсеби, контролира, да те използва за себе си по някакъв начин, угоден на него. Точно тази причина ме кара да се дистанцирам от някои приятели и роднини. Обърнеш ли им малко повече внимание, дадеш ли им малко повече благоволение, помогнеш ли им с нещо и те вече се амбицират да не те изпускат, да изискват, да проявяват претенции и да поставят условия. Излиза, че не е много умно да допускаш много близо до себе си когото и да било.
    Познавам много хора, които се боят от близост, дори такива, които нямат приятели и съм осъждала подобна позиция. Сега, обаче започвам да я разбирам. Знам, че те страдат от недоверие, ама вече знам, че и доверието си има граници. 
    Без близост не е добре, но е по-добре да допускаш близо до себе си само хора, които са на твоето интелектуално, емоционално, материално, умствено и социално ниво. За да не се получава зависимост в едната или другата посока.
    В момента, в който престанеш да уважаваш свободния избор на другия човек, ти го отблъскваш от себе си. Защото го плашиш с ограниченията, които му поставяш, с изискванията, с които го притесняваш. Казано по друг начин - в момента, в който започнеш да караш другия да се чувства виновен заради твоите потребности, истинската близост започва да се разпада.
    За да имаме истински приятели и да успяваме да съхраняваме близостта помежду си трябва да се простим с изискванията, претенциите и условностите. Истинската близост е свобода. Както всичко стойностно и това звучи парадоксално. Ако знаем какво да правим със собствената си свобода, същевременно радвайки се на свободата на ближния, това е близостта, обогатяваща ни с общуване, неспособна да се разпадне, близостта, към която всеки се стреми, близостта, която се чудим защо ни се губи някъде по трасето на навиците.

                                                                                                                             16.VII.2008г.
 

Ето ти едно мое виждане по въпроса в лека, непретенциозна рима:


За миг дори не иска да досажда ,
ех , можела да е полезна ?!
Сърцето и ще иска смазване ,
не спре ли да разглезва .

За миг дори не иска да нахалства ,
законите са да се спазват .
Доброто непоискано е халос,
и нещо повече , наказва се .

За миг дори не иска да обсебва
със истинското си обичане .
Нащрек и бавно се напредва...
към ближния , а не със тичане .

За миг дори не съжалява ,
че няма място в пейзажа .
Със прошката ще прекалява ,
цената кеш , наказана !

Допада ми стихотворението.Благодаря ти!Успешна седмица!