Най-нещастната нация сме били в не знам кой си регион на галактиката, за не знам си коя поредна година. Или една от най-нещастните... Трябва да е генетично предопределено. Щото да се оправдаваме с обстоятелствата, си е просто едно оправдание.
        Че сме нещастни, нещастни сме. И в собственото си съзнание и отстрани погледнато...умрем да се оплакваме. Не дай Боже някой да спомене за някакво свое болство или недоволство. Моменталически ние сме по-болни и по-недоволни. Друг няма право да е по-зле от нас! Често се впускаме в съревнование да си доказваме един на друг кой е по-по-най нещастен. Защо?
         Вероятно с някаква надежда да оправдаем мързела, леността и пасивността си. Ммммай това ще да е. Умеем да се оправдаваме. Не може да ни се отрече.
         Все на нас ли бе? Свекърви, снахи, тъщи, съседи, колеги, бивши съпрузи, настоящи такива, премиери, президенти, министри...О-хо...Гадове колкото искаш.
         А парите пък какви беди ни създават! Все за нас не достигат, все някой друг ги е скатал.
        Тая по-елементарна проява на нещастието е пуснала дълбоки корени в нашата същност, и то много назад във времето го е сторила, което предопределя живота ни като цяло. Този живот, за който някой друг е виновен, всъщност.
        До такава степен сме свикнали с нашата такава нагласа, че не позволяваме на различното, онова обратното на нещастието да дойде. От страх да не разтури вътрешната ни подредба, грижливо натъкмена от нашето си нещастие, щото ще вземе да се обърка нещо.
        Онова пък щастие, което трябва да дойде с материалните блага, незнайно защо, не ни вади от ямата на недоволството. Колкото и да се фукаме с онова, което имаме, все нещо не ни се получава удовлетворението. Ако може, някак си, другите да нямат, май по-добре ще е. Ама...има и такива, дето по-имат...
        Е мимолетно е това удоволствие от имането, затова се налага все да придобиваме и да трупаме, та да го надграждаме. Да му се не види дано, все има някой от заобикалящите ни, дето има повече! Как да си щастлив?
        Щастието в любовта. И то, милото, не успява. Защо ли? Нали всеки се влюбва! Или почти всеки...Явява се някой, който ни дарява любов, благодарен за тази, която ние му даряваме. Е да, ама...и той е щастлив...Нещо не е наред. Щом той е щастлив...М-мг! Нещо не е баш на място! Е как да е щастлив човек? Няма щастие!
         За да давам любов трябва да получавам...В този живот само с голи чувства...Де го келепира? Е тука някъде е пътя към щастието...ама...пак нещо не ни се получава.
        "Много хубаво, не е на хубаво" - една от поредните тъпи български поговорки. Поговорки, родени от робския ни начин на мислене, от бедняшкия ни манталитет, от страха от различното. Не умеем да се видим в доброто, в щастието. Някъде надълбоко и навътре в нас е залегнало убеждението, че не го заслужаваме. Робска психика, внимателно изграждана десетки поколения, стотици дори, назад във времето.
       Велико племе сме! "Не е важно аз да съм добре, по-важно е Вуте да е зле". Шопът го е синтезирал в няколко думи. И е точно така. Вуте може би е зле, но ние със сигурност не сме добре. Е с тая велика философия, щастие не се постига, ама никак.
        Дори ти, приятелю, и да не се вписваш в тази категория светоусещане, сигурна съм че голямата част от познатите ти са вътре, в подредбата на невярващите в щастието, в подредбата на винаги прекараните, в подредбата на страха от прецакване.
        Шопска е обаче и любимата ми максима: "Нема начин да нема начин."
        Убедена съм, че е така. Не може да няма начин!...да го усетим това щастие, да го познаем.
         

като не е нещастен! )))

Достатъчно е,Слави.