Много ни е хубаво другите да са селяндури. Ние да сме от страната на цивилизацията. Не ли? Ама я да разгледаме някоя и друга отлика на селянията от останалия оскъден свят.
    Селянинът, например, не може да се зарадва истински на собствено постижение, ако с това не е предизвикал нечия завист. И затова го прави така, че да подразни някой. Tова го прави да се чувства удовлетворен. Усещането му за щастие е някой да го е яд заради неговата радост. Ако не предизвиква яд, значи радостта не е радост. Така го разбира. Така го усеща. До такава степен вярва на тази взаимовръзка, че върху това си вярване гради цялата своя ценностна система. Каквото и да прави, го прави така, че да предизвиква завист. Опива се от представата си за това. Естествено логично е и обратното. Много се коси за придобивките и радостите на съседа, колегата, роднината дори. А, да! Щастието е съизмеримо с придобивките. Успелият човек е имащият човек. Умният човек е имащият, също. А хитростта е висша проява на ум. Затова в стремежа си да се докаже, хитростта е водещият метод, което естествено не означава честност. Честността например е глупост. Всичко това, разбира се, не изключва ударите под кръста, откровените лъжи и дори кражбите. Това е част от играта, картинка от пейзажа. Е па, когато съседът има повече или по-голямо, или по-ново, това не е честно. Той не го заслужава! Затова някак си трябва да му се отнеме, разтури или поне да му се направи нещо гадно. Ей тъй, що не? Дай ни да завиждаме и да злобеем, да въвеждаме нашата справедливост, щото той животът не е справедлив. И така, мерило за собствения ни успех е нивото на раздразненост, озлобление и ответната реакция у другия, конкурента. Защото животът е конкуренция, съревнование...И злоба.

     ...Съзнавам, че всичко това звучи мрачно и нереалистично, ама ...!
    С уговорката, обаче, че селянин, в случая не е жител на село или занимаващ се със селски дейности, а селянин вътрешно, по манталитет и светоусещане, без значение къде живее. Нали?