Това твърдение е залегнало дълбоко в представите ни. Националните ни представи. Защо ли е така! Това, че не сме заслужили да ни е хубаво, да се радваме, за да сме благодарни. И ето на, от нас са се получили едни вечни неблагодарници.
    Нашето мислене определя битието ни. В последните години са изписани десетки, стотици книги за зависимостта на битието от мислите ни. Те пък пораждат очакванията ни. Цялото ни същество е в не дотам осъзнато очакване на нещо определено. И то се случва в повечето случаи. Но понеже ние хората сме общо взето недоволни от това, което получаваме, то недоволството определя емоционалния ни дискомфорт, от там и физическия ни такъв. И тъй, намираме се в това недоволно състояние почти постоянно, почти през целия си земен живот. Eстествено очакванията ни са съзвучни със светоусещането ни. Редки са моментите, в които се чувстваме щастливи... Щастливи! - май не са много тези, които знаят, че са били в такова състояние, а още по-малко са тези, които осъзнават момента на своето щастие. Не умеем да се потопим в него, занимавайки се с някакви други важности, а основното, това което ни е дарило щастието се размива в тези странични, дребнави, ежедневни неотложности, които се явяват в нашето съществуване. Та къде е нашето щастие?... Някъде другаде. Редките моменти, в които се чувстваме щастливи, ние не ги улавяме. Щото сме изгубили или не сме придобили усета си към това състояние. Тя и мотивацията не е много яка, тъй като това не носи директни материални облаги като пари, храна, физическо удоволствие. Получава се така, че в постоянното си недоволство, неприятни задължения и хора, които ни дразнят, ние не можем да допуснем, че щастието е за всички. Само от нас зависи да го пуснем у себе си, за да стане част от живота ни. Какво лошо в това всичко да е прекалено хубаво? Какво лошо в това да допуснем хубавото в живота си, макар че мнозина около нас не смеят? Не смеят, да! Защото хубавото е непознато, а непознатото плаши. По-сигурно е да си бъхтаме в нехубавото, щото си го познаваме. Там някак си по-имаме самочувствие. Там се намираме в своеобразен мазохистичен комфорт. Вярно, че на всяко дете му се е случвало да го накарат да се чувства виновно заради радостта си. И то се учи да я крие от околните и с времето да изтъква нещастията си, та да са доволни другите. Кои други, впрочем? Да! Точно тези! Същите, които завиждат на чуждото щастие, страхуват се от него. Защо ли? Не знам!?! Но нали затова порастваме - да осъзнаем колкото се може повече страхове и заблуди от детството и да ги преодолеем. Въпреки страховете и завистта на околните. Нали сме отговорни за собственото си изграждане. Кой би могъл да го стори по-добре от нас самите!?!
    Е, да! Изисква се воля и твърдост да посрещнем и да приемем доброто. Да го прегърнем, въпреки злобните и завистнически външни набези. Доброто, обаче, винаги е добро, както за нас, така и за всички около нас. Защо пък да не направим този избор! Като че ли си струва усилието.  :)

Ако не се чувстваш щастлив, няма как да бъдеш щастлив. ))))