По житейския ни път напред, препъвайки се в ежедневните грижи и вълнения, някъде там неусетно изгубваме пътеката към красотата. И така идва момент, в който осъзнаваме, че не знаем кога и къде се е дянала тя и как се стига до нея. Продължаваме да живеем живота си, съблюдавайки важностите в него, ала няма как да се отървем от неосъзнатия вътрешен копнеж по липсващата ни красота.
   Най-осезаемият начин за достигането и е любовта. Защото Любовта е израз на Красотата около нас. Затуй често търсим любовта. Обаче лишени от комплексния си усет за красотата, любовта не ни се получава баш така, както ни е необходима. И често, по-често всъщност, сме недоволни от любовта си, отколкото удовлетворени. Превръщаме любовта си в навици и физически потребности, а това трудно и мимолетно ни докосва до липсващата ни красота. Поради това се случва и да се откажем от стремежа си към любов, защото такава, тя не ни води до красотата. А любовта сама по себе си е красота, наситена красота. Затова там, в любовта ни е по-лесно да открием красотата. Макар че тя е навсякъде около нас. Навсякъде! Но ние, вторачени в ежедневието си, оправдавайки се с борбата за хляба и топлото, доброволно се отказваме от нея.
   Отказваме се, не за друго, а защото е трудно. Стойностните постижения не са лесни. По-лесно е да се правим, че тя, красотата, не ни е нужна или да я игнорираме като несъществуваща. Така постепенно тя наистина престава да съществува за нас, закърнява усетът ни за нея. А когато ни се прииска да я видим, я търсим в материята, създадена от нас самите. Но и там вече не е лесно да я идентифицираме, защото колко красота бихме могли да създадем ние хората и колко би ни удовлетворило нашето създание? Затуй решаваме, че колкото повече пари хвърляме, толкова повече я доближаваме...А тя се създава с дух, не с пари. За сведение...и съжаление.
   ...И така живеем в омагьосания кръг на потребност - игнориране - отричане и отново неосъзната потребност...и...пак така...
   А тя е навсякъде около нас. И е безплатна в днешното платено време. Необходимо е само да си отворим очите за нея и да я погледнем. Смело! Да отворим душата си за нея и да я видим.  Смело! Пренебрегвайки и забравяйки за малко ежедневните важности, в които сме затънали дълбоко под повърхността им, тя сама ще ни се яви и ще ни изненада приятно с неотменното си присъствие наоколо. Това, че не я виждаме, не означава, че я няма. Нали? Не казвам, че е лесно, но не е невъзможно!

Любовта е наистина най-краивото нещо в нашият бит! Много ми харесаха мислите ти! Хубава неделя.....