...Да се харесаме...На кого?...На господаря... От него идва имането ни, храната и битовия комфорт. Да показваме това, което той одобрява, да се стараем в показването колкото се може повече, та колкото се може повече той да ни харесва...та да ни дава...защото той дава...той е нашият господар. Правим каквото можем, правим се на каквото можем, даваме каквото можем и получаваме според одобрението му. На господаря.

    ...Едно време, когато е имало господари и слуги. Не ли? А днес?!?

    В службата...в града...в държавата...държавата...

    Господaри и маса народ, които им се умилкват и се стараят да се харесат. На кого? И защо? – За евентуална придобивка. Даваш, за да получиш. Ако може нищо за нещо – добре е. Нищо е човешкото ти достойнство, свободата ти, те не струват пари. Далавера си е.

    Иронията, нещастната ирония, ужасната ирония тук е, че днешните господари са вчерашни слуги. А и настоящи слуги на техните си господари, които също са вчерашни слуги...и т.н.

    Къде отидоха истинските господари? Тези, благородните, добродетелните, достойните. Тези, които не изискват от теб да се правиш на маймуна, дори не го поощряват, напротив – не вярват на маймуните. От преиграване и прекалено преправяне спираш да получаваш одобрението им, естествено. Но няма как да разбереш причината. И го намразваш, какво друго ти остава! Щом той не те харесва, ще го мразиш. А го мразиш, не точно защото не те харесва, а защото неговото нехаресване е опасно за твоето имане. Така си мислиш. И мразиш.

   Омразата се поражда от някакво недоволство, но истинската причина е страхът. Страх от загуба на благоволение, съответно придобивки. Омразата е сякаш перманентно състояние на слугата, изразяваща се в неудовлетворение най-вече от това, че има други, които са по-добре от него. Или поне така му се струва.

    А-хаа! Завистта! Лошо нещо, но определящо за мисленето, чувствата и действията. Оттам и за здравословното състояние на притежателя и.

    А днес и господари и слугуващи им са все от една черга – от чергата на слугуващите, така  и ценностната им нравствена система е разбираема и за двете страни. Колкото повече угаждаш, толкова повече имаш. Лесно е! Тук вече разделението господар – слуга е изместено от оста си. Действащите лица са от едната страна, т.е. слугите, които си играят на господари и слуги. От другата страна са дискретно дистанцираните наблюдатели. Виждат как действието на играчите оттатък все нещо не им се получава, но нямат достъп до сцената. А и да имат биха били безсилни да се справят в този сценарий и с тази режисура.

    Тая слугинска поза отдавна се е набъркала в генетичния ни материал. Като следствие на това селяните напалатиха градовете и така заучената роля им помага да се правят на граждани, да парадират с това, че са граждани. Но то селото и да са излезли от него си е вътре в тях. Неизменно.

    Няма как да проумеят позьорите, че това, което правят не е добро възпитание, с което се оправдават пред себе си, а проста слугинска поза, с цел някаква изгода. Театро...слугинско...и селско.    И така е в цялата ни изстрадала държавица. Театро. Слугинаж. Селяния. Няма кой да го посочи с пръст всичкото това. А дори да го посочи някой, няма кой да забележи. Всички са на сцената. Почти всички. Рехавата публика отдавна се е примирила и не се и пита вече, това калпаво театро ли е или истината за живота им. Публиката кротува обезверена и управлява някак си живота си, промъквайки се между актьорите.