Преди осем години съм написала в един от тефтерите си: „Защо обкръжението ми е пълно със завистници?“ Може би съм смятала, че в тогавашното ми обкръжение са били повече, отколкото в някое друго. Колеги, съседи, роднини, познати разни…Колкото по-добре те познава някой, толкова по-дълбоко се включва завистта му към теб, ако е склонен да завижда де. Колкото повече се взира в живота на другите, толкова повече абдикира от собствения си живот и толкова по-здраво зависи от неудовлетворението от това, че другите, а не той, постигат успехи и се радват на постиженията си. Идентифицирайки се с другите, прилага завистта си спрямо тях. Това му е начинът, така го може.

    В разговор избягва да говори за себе си или ако го прави задължително се хвали. Ала от другите страстно се интересува и разпитва, разпитва…и говори, и оценява, и съди. В осъждането му е силата. Странно, страхува се да споделя за живота си, но не се свени да споделя чуждия. Наркозависимост някаква от чуждите преживявания.

    А думите завист и зависимост са с общ корен, струва ми се. Тъй като не знае собственото си място в живота, който живее му е нужно да се самоопредели чрез живота на другите. "Щом те така и аз така". Или "аз по-така от тях". Или "защо той е по-така от мен?" Или "така не бива, щото аз не така". И най-вече – „как не ги е срам!“ И някакви такива подобни. Така го разбира той живота. Друг начин не знае. Това е единственият му известен способ да се впише в собствения си живот. И това прави. А то без завист няма как да се получи. И се получава.

    Когато не поемаш отговорността за собствения си живот, когато се оставяш друг да ти попречи да сториш нещо за себе си, когато се оправдаваш с външни причини за бездействието, леноста и страха си, тогава оставяш своя собствен живот да се ръководи от всеки друг, но не и от теб самия. Еми какво ти остава, освен да завиждаш. То само си идва. И ти го яхваш.

    Още нещо: Когато емоциите и мислите ти са заети с измисления живот  на героите от твоите телевизионни сериали или с показната простотия на героите от шоу-реалитата у вас в телевизора, кажи ми кога да ти остане време да вложиш емоция и мисъл в собствения си живот? М? Кога? Като вечер заспиваш и сутрин се събуждаш с телевизионната обработка на твоя мозък...Няма кога. Няма кога да се замислиш, че парите са средство да живееш достойно и щастливо. А ти и тях използваш като оправдание за това, че не си щастлив и не си свободен. А парите са точно свобода в днешния живот. Нещо повече – всичката ти останала емоционална енергия е съсредоточена в страха от нямането. Нямането на пари. Дори и да имаш – ти нямаш. Не е важно колко имаш на практика. Важно е колко си мислиш, че нямаш. И все нямаш. И все се страхуваш да не се минеш нещо, та да нямаш повече. Защото при този начин на мислене нямането е многостепенна категория: Нямам, по-нямам, най-нямам, хич нямам, е.ало си е майката от нямане, оня има повече от мен, абе нямам, ама тия под дюшека нема да ги барам. Такова е горе-долу нямането на нашия нямащ. Не е важно, че аз нямам, по-важно е оня да няма повече.

    Е лоша е енергията на завистта. Но ние в тази енергия градим обществото си. Нашето окаяно, нащърбено и наръфано общество. Наръфано пак от нея. Не за друго, а защото другите не заслужават да са добре, щом аз не съм добре. А не съм добре, щото другите не мислят за мен. Никой не се интересува от мен. Никой нищо не прави за мен. А щом те така, защо пък аз да съм иначе. Я да видя какво ще се случи в следващата серия, че ей сега ще започне. Глей как си живеят хората!...в сериала. Там е истината.