Наложеното усещане за вина. Родителско, учителско, улично. Отвсякъде. Невръстно дете, с неукрепнало самосъзнание бива подлагано на виновност. Защо? Не ми казвайте, че не е така! Там, където сме длъжни да обясним кое е редно, кое бива и кое е добро, да напътстваме към доброто и успеха, ние какво правим? – набиваме в малката му главица как е сбъркало непоправимо. Сбъркало кое? Може би нещо, за което не му е известно как е правилното. Защото ако за нас се подразбира, то на малкия човек, наскоро дошъл тук, на Земята, някой трябва да му обясни защо е така. Налага се да се повтори и потрети, ако желаем да го научим на нещо.
      Представете си какво се случва вътре в главата на дете, растящо с постоянно чувство за вина и съответния страх от укори за погрешно поведение. Много лесно то се примирява с позицията си на перманентно грешащо и не се и старае да бъде различно. Още повече, че не знае как, не му е показано. Даже, когато се нуждае от внимание, го предизвиква точно с белите си. Така му се получава, просто.
      С такава вътрешна какафония, детето в един момент се оказва пораснал възрастен. И представете си цял живот да доказваш или да се правиш, че не си виновен за нещо. Дълбоко вкорененото усещане за вина се явява основния репер за нашето поведение. Много яко!
    Пък после що все някой друг ни е виновен. Е как да не е, като основната ни, при това неосъзната цел е ние самите да не сме виновни. И как, питам се, да поемем отговорност за действията си и живота си като току виж се окажем виновни за нещо. Интересен въпрос е виновни пред кого? Пак пред някой страхуващ се да поеме отговорност.
      И защо ни е необходимо да сме безгрешни? Някакви свръхчовеци ли сме, та да не ни е дадено да грешим? М? Страх от обвинения...и какво като ни обвинят!?! Добре, случило се е да сгрешим. По-добре ли е да потънем във вината и да се покрием или парализираме? Не е ли по-добре да огледаме получената ситуация и да приемем грешката си, наша си е. На тази база предприемаме следващото си действие, така че резултатът да е колкото се може по-благоприятен. Е изискват се малко повече усилия и отговорност след допусната грешка, но винаги е за предпочитане инициативата да е наша. Повярвайте! Вълшебният въпрос е : - С какво мога да помогна?“. Не е нужно да тъпчем в причините и вините.
    Какво е нужно да се стори ли? Не се изкушавайте да се защитавате! Защитата е по-лоша от бездействието, тя е вид отрицателно действие. Чрез защита не решаваме задачата, а се оплитаме още повече в проблема. Същото, че и по-лошо прави агресията. Освен, че не оправя обърканата ситуация създава и нови недоразумения.        Еми затова не поемаме отговорност, щото ни е набит страх от вина. Като сме виновни за нещо к"во! Поправяме повреденото и продължаваме напред. Не ни е нужно да затъваме в тинята на чужди обвинения. Обикновено обвинителите не се стремят за разрешат проблема. Тяхната цел е да обвиняват, да доказват вини. Щото и те се страхуват да поемат отговорност. Питаме какво е нужно, правим каквото можем и си тръгваме.
      Та вместо да недоволстваме, че национално си търсим виновници, нека започнем от възпитанието на децата си. Нека им показваме какво трябва, а не какво не трябва да правят. Няма нищо страшно в грешките, няма нищо страшно във вината. Лечението е действието и добротата. Действието с добро и любов. Любовта е панацеята за всяка болест. За вината – също!