Дали е достойно!?! И има ли достоинство в позицията на ожалвания? И какво човешко достоинство докарва позицията на парадиращия с нещастието си?!? Някои житейски събития в живота ми напоследък ме провокираха към тези мисли.

    Всеки жив човек е изпадал в трудности. Всеки жив човек е страдал. Всеки жив човек се е чувствал безсилен и отчаян. Но не всеки жив човек стоварва тежестта на страданието си върху другите. Не мислите ли? Не всеки жив човек се оставя друг да решава проблемите му. И любимото ми, не всеки жив човек прехвърля вината и отговорността на другите, обикновено на най-близките. Щото те най-лесно поддават.

    Ами темата с осъждането? Точно тези, ожалените, си позволяват да съдят и още по-лошо, провокират и други хора да влизат в този грях осъждането. Не ли беше само Божия привилегия това нещо? И другите, особено близките, които вече са нагазили дълбоко в калта на ожалените, изпълняват чинно ролята си на съдници и защитници.

    Да ви прилича на манипулация? Може и да бъркам, но на мен на такова ми прилича.

    Да не забравяме и за честността! Мислите ли че човек, който е решил че е перманентно ощетен от съдбата и че животът е тотално несправедлив към него има воля и сила да върви по пътя на честността. Не знам какво мислите вие, но мене животът ме е научил и то по трудния начин, че такова животно нема. Нещастен честен нема. Има нещастен хитър, има нещастен лукав, има нещастен подмолен, но нещастен честен няма. Нали се сещате, че не говоря за нещастието, в което всеки е изпадал. Думам за тези индивиди, на които целият свят им е виновен за това, че нямат воля и смелост да се изправят и да тръгнат уверено по собствения си път. Тези, на които им е някак по-уютно да се оправдават и недоволстват. И да поставят условия. Все намират по някой, който да им ги изпълнява. И в пресмятането на живота си в пари и вещи. Страхотно!

    Да! Всеки жив човек е изпадал в положение, в което има нужда от помощ. И на мен ми се случвало. И са ми помагали. Благодарна съм. Но се изправяш и продължаваш. Не парадираш с нещастието си, не се връщаш към него товарейки другите с твоите несполуки. Едно е да споделиш, за предпочитане с чувство за хумор, друго е да се оплакваш колко е несправедлив бил животът. Не ли?

    Те си намират своите жертви. Правят им някакви непоискани услуги и сетне очакват отблагодаряване. Друго си е някой да ти е задължен, да се чувства задължен и отговорен. Висша форма на манипулация.

    Та идеята ми беше за жаленето. Къде са здравословните граници? До къде да жалим и от къде да туряме чертата. То е индивидуално и зависи от нивото на нашата слабост, нашата зависимост и нашата заблуда. Как да си помогнем ли? Еми пак от тия три неща зависим. И от смелостта да погледнем в истината. И в себе си. И в сърцето си. То не лъже!
...
Като бях дете много ме озадачаващи фактът, че баба ми не изпитваше жал към просяците, към хромите...Защото в ония детски години на мене ми беше много мъчно за тях. Е, сега, когато съм на 50 и...вече знам защо тя е била права. Не казвам "не помагайте". Когато сметнете за нужно - правете го! Но с цялата си увереност казвам: не ги жалете! Всеки е заслужил съдбата си. Избрал си я е. Доколко осъзнато я е избрал е друга тема. Аз категорично отказвам да проявявам жал към когото и да било. Колкото пъти съм го правила, толкова пъти след това дълбоко съм съжалявала. Хората без достойнство не знаят благодарност, но знаят да мамят, да използват и  да манипулират. Отказвам допълнително да мачкам достойнството на когото и да било, независимо колко много той сам си го е намачкал. Аз съм за човешкото достойнство. И ще продължавам да бъда!

"Парадирането с нещастието" е различно от "човешкото страдание", което е различно от "това да се чувстваш безсилен", което пък е различно от "това да се оставиш друг да ти решава проблените".

Пиша този коментар, защото според мен не е уместно така да се омесват тези толкова сложни понятия и постъпки.