Отново време за протести. Отново флагмани са младите хора. Младите хора. Тези,  които все още не са обработени от статуквото. Тези, които все още не са подвластни на страховете си.
    „Те, младите, са безразсъдни, смели, вярват в химери...и пречат”- това са оправданията на немладите, независимо от възрастта им - oправдания за страховете, които мотивират (или демотивират) и направляват действията или бездействията им.
    Поради това, млади хора, не слушайте доводите за това как няма да стане, а се съсредоточавайте върху доводите за това как ще стане и какво е нужно да се стори за да стане!
    Да! Участвала съм в двата големи протеста от близката ни история. Протести, които прерастнаха в революции. Предполагам, че пътят и на този е сходен, макар както виждаме труден и бавен.
    Тогава аз бях млада. И ентусиазирана. Ентусиазмът тогава, беше водещият ми мотив. С огромни надежди за промяна и нов живот се вляхме в редиците на СДС. Тогава съюзът започна като движение. Знаехме, че няма да се преобразува в партия. Наистина беше движение. Събирахме се по места, обсъждахме, работехме. И вярвахме.
    Живеех в малък провинциален град, близо до столицата. Дойде момент обаче, в който усетих, че нещата отиват на към партия. И постепенно, в 1998 год. тая работа се случи. СДС се регистрира като партия. Не бях въодушевена от това развитие на нещата, но за общата идея влязох в кюпа. Станах партиен член .
    ...Постепенно за лидери в градската ни организация се натамъниха едни личности, които задърпаха чергата към себе си. Подредиха се на службици и наченаха да се изживяват важни и влиятелни. Посредствени хора, заели нек"ви важни провинциални служби.
    Работехме...като партия. Но вече действията и идеите за мен, ентусиаста, се канализираха по начин, който не беше в унисон с първоначалните ми надежди и  стремежи. Посредствеността в партията се изрази с пораснало самочувствие и самоувереност за безнаказаност и всевластност. Започна да натежава бюрокрацията. Корупцията се усети, че отново има хляб за нея. Старото статукво затържествува постепенно на новите позиции. Отказах се да съм част от това.
    С „Подкрепа” същото се случи в годините. В началото много ентусиазъм, много надежди и много работа. Там правдата, така както я разбирах, се задържа по-дълго. Става дума за едно предприятие с над 2000 служители. Държехме се, участвахме активно в преговорите и думата ни се чуваше. Имаше период от няколко години, в който не превеждахме членски внос на федерацията и съответно не разчитахме на нея за каквото и да било. Справяхме се сами. Не ни изключиха като секция. Трябвахме им. За калабалък. Голяма секция бяхме. Но и там постепенно за лидери се настаниха полуграмотни и егоцентрични люде. Работата взе да се затлачва. Намесиха се бизнес интереси и комунизмът се върна и в нашата „Подкрепа”. С годините посредствеността и простотията давеха всеки опит за синдикализъм и човещина. Напуснах синдиката и ми олекна, когато го сторих.
    В резюме така бяха нещата за мен.
    ...Трудно е за хората над 40 години (а аз съм вече на 50) да повярват в промяната. Така е! Трудно ни е да повярваме. И аз съм в тая категория, но си падам нещо бавноразвиваща се,та имам надежда, че постоянството и трезвата мисъл ще ни извадят от блатото. Както вярвах в 91-ва, както вярвах в 97-ма.
    Не ми се иска, млади хора, и сега да ни подлъжат. Тези немладите, страхливите ще се опитат отново да ни разединят, да ни купят...и...отново в блатото. На топличко.
Целта на всички протестиращи е една - смяна на статуквото. Бъдете заедно! Подкрепяйте се! Не се продавайте!
    Нека при всяка дилема неотменно над главите ви да виси като дамоклев меч въпросът: ”Кое е по-добро за държавата?” Да! За държавата. За да имаме държава.
Поглеждайки назад в историята ни, великите държавници сме си ги убивали овреме. Нека сега, откривайки ги,да си ги пазим. И да ги подкрепяме!И да им помагаме!
И нека на стената до леглото на всеки от нас, заел се с тази идея за промяна, виси шопският постулат: ”Нема начин да нема начин!”

нема начин, да нема начин...дааа..