Мисля си колко от човеците сме наясно със своето място в живота - за мястото си във времето и пространството, за статута си в обществото, за увереността, с която сме там на мястото си. Тука нещата опират до това да имаме усет за по-добро и по-лошо? Какво харесваме и какво - не? Какво уважаваме и какво - не?
      За да се получи тази ориентировка ни е нужна отправна точка, осъзната отправна точка. А на колко от нас отправната точка не идва от същите човеци като нас, със същия статут и ценности? Национален манталитет ни е да развенчаваме по-доброто, по-съвършеното, по-разумното, а да възвеличаваме само това, което е като нас, това което познаваме, наш"то си.
      Ценности, а? Кое е ценно? Кое е това, към което да се стремим, това което да ни показва, че живеем, че си струва да живеем?
      То затова комай е създадена и религията, за репер. Защото всеки човек, ама абсолютно всеки що-годе разумен човек има нужда да знае къде е, какво да цени, кое да определя като добро и кое като правилно.
      А колко много хора ценят неща, които не са ценни за тях самите, те дори не си задават този въпрос. Просто не смеят да си помислят, че имат право на собствено мнение, на собствена преценка, на собствен избор. Ценят нек"ви неща, защото някои други хора от обкръжението им са им казали, че са ценни. Пък те как са определили тази категория ценност...пак по подобен начин. И от телевизора, този мощен ориентир за ценности и манипулатор на личната ни преценка.
     И колко пари се хвърлят за такива съкровища? И колко хора са се окопали в такива безценни трезори, отдавайки голямата част от времето и емоциите си за тях. Колко хора знаят какво цени собствената им душа? От какво се нуждае тя? И къде е тя? Има ли я някъде в съзнателното им мислене? А колко хора си дават здравето за занимания, смятайки че това е най-доброто за тях. Защо най-доброто? Защото приемат готови ценности и правила - от родители, колеги, съпрузи, приятели, телевизия, вестници.
     Всичко това, погледнато по-отгоре, е една пихтиеста, инертна смес, хвост, отделните части на която се ориентират в него от ориентири, които също се нуждаят от ориентири и всичко това се движи напред-назад и наляво-надясно с не кой знае каква амплитуда.
     Къде са тук стожерите - истинските ориентири? Защото ги има. Те са вътре в хвоста, защото са във всеки от нас. Но са стожери. Те знаят къде са, знаят какво и защо го правят. Те са наясно със себе си, с ценностите си, с личностните, духовните и душевните си потребности. Знаят къде са и какво искат от себе си и от живота си. Подходящите ориентири на всеки в хвоста. За съжаление, обаче те са невидими за голямата част от пълнежа, а ако са видими - не са ценни. Защото не се вписват в картината, дори се явяват пречка за движението на пихтията. Но ги има - малко или много, има ги. Тяхната отправна точка коя е? Тяхната душа, техния Господ. А какво е Господ? Ами нашият ориентир, нашата координатна система, определяща местонахождението ни. Ама къде е Господ? Ами вътре в нас. Значи колкото по-добре познаваме себе си, колкото по-добре вникваме в себе си, толкова повече се доближаваме до това, което наистина ни е необходимо и ни дава пълнота и удовлетворение. А какво е Господа? Те това сме самите ние, но ние в истинската си гола същност, освободени от предразсъдъци и измислен морал. Е, не е лесно да опознаеш себе си, а пък е и невъзможно да се опознаеш напълно. Стремежът да го постигнем е достатъчен за уважение и себеуважение от висш ранг. Е трябва да се понапънем и да си включим мисълта. То мисленето си е тормоз и не е за всеки, но си струва усилието. Усилието за себепознание! Пътят е труден, но там е блаженството, мъдростта, щастието, здравето, любовта. В истинската им форма и пълнота.
                      
                                                                                                               30.V.2002

отколкото от разума, можеш да сгрешиш, но поне ... вярно ;)))