Най-великият учител. Чрез него намираме правилния път. Чрез него познаваме щастието. той лекува болестите ни. Дава ни смелост, прави ни силни. Отваря възможностите пред нас. И ние го следваме. Следваме го доброволно и с любов. Какво по-добро от това? Той ни прави добри, отключвайки добротата в нас. Прави ни отзивчиви и открити към другите. Какво по-добро от това? Чрез него постигаме всякакви успехи. Той отваря пътищата към нашите стремежи. Вълшебникът, способен да ни даде всичко това е Тя. Тя с магията и вълшебството си твори чудесата в живота ни. Чудеса, необясними без нейното участие. Тя - Любовта.
    И колкото повече любов изживяваме, толкова повече вълшебство привличаме към себе си. И го носим. И се ползваме от облагите му. И продължаваме да обичаме...трупайки все повече вълшебство, с което живеем в живота си, изпълнени с благодарност. Увеличаваме любовите => трупаме вълшебство => зареждаме с благодарност. И това е животът ни...Не! Не е фантасмагория! Това е магията на любовта. На Любовта! Не казвам, че е лесно. До тази любов пътят не е лек. Никак не е лек. Но е достижим. И то само с любов. Иначе не става.
    Не! Привързването към един човек не е любов. То е страх от промяна. Привързаността е зависимост. Зависимост от нашите собствени чувства. Докато любовта е свобода. Зависимостта няма как да е свобода.
    ...

    Най-разбираемият за нас път към любовта е този, чрез другия човек, този когото обичаме. Всички останали видове любови не ни увличат така яростно, както любовта към човека до нас. И точно този недълъг период на безпаметно и всеотдайно обичане променя посоката на нашия път. Ако не я промени я обогатява и насища с опитности. Дава ни убедеността, че това е най-правилният път. А щом е с любов със сигурност е правилния. Докато го извървяваме с любов. Когато тя се превърне в егоцентризъм или зависимост, правилността на посоката вече съмнителна.
    Да! Винаги ни води в правия път. Но любовта! Не страстта, не егоизма, не ревността, не зависимостта от тази любов, не страха от загубата и, а свободата да обичаме, зова на сърцето. Повтарям - не страстта! Страстта е мимолетно физиологично усещане. Страстта като физиологична потребност е слабост - слаба воля, слаб дух - това всъщност, е греха. Грехът не се изчерпва само с това, но за тези неща - друг път. Страстта от любов обаче си е страст от любов, породена от любов. И е едно от най-красивите изживявания. Силно и зареждащо.
    Аз съм жена. И знам, че пътя на мъжа към любовта е през страстта. Страстта, която води до любовта - да! Но страст, която спира до себе си не я проумявам. Не я осъждам, но не я разбирам. Животинският свят осигурява продължение на вида си посредством такава страст. Но ние, хората нали сме дарени с по-висши усещания за да продължим вида си. И рода си. Или не? Питам?
    ...

    Ако искаме да се движим по собствения си път ни е нужна любов. Да ни води със светлината си. А ние да се водим по светлината и, с неизменната увереност, че това е нашия път. И да вървим по него. С Любов.

Любовта може да бъде постигната с чародейство,не тази човешката която си виждала!

Е Божия мир!Способноста да насочраш правилно мислите си!

Човек може да си изгуби ума:)

За мене любов е да помоля Бог да ми прехвърли на даден човек греховете!Правил го е за мене!

Но не за тая заблудена любов става дума.

Ако си нечовек - може.

А любовта е действие.