Ние :: Любовта.

    Любовта. Поизтъркали сме я от употреба тази думичка...и не само това, но сме я и поизпразнили от съдържание, заради употребата ѝ за какво ли не.
       Любов!
       Обичам те! - Може да се каже във всякакви ежедневни ситуации.
       А кога обичаме?
Обичаме, когато някой е оправдал доверието ни. Обичаме, когато някой е направил нещо за нас. Обичаме, когато някой ни е дал нещо. Обичаме, когато просто, някой е показал, че ни харесва…Като включим малко романтика и страст и те ти го влюбването. Те ти го единствения и неповторимия обект (за момента). Е, в зависимост от степента на глупост, в която сме изпаднали, този момент може да продължи дълго, може би и цял живот. Може би...Цял живот, а?...Айде,бе?!? Тая душа, дето я носим, се развива, върви по своя си път...Дали пък се развива в синхрон с душата на човека, в чиято любов сме се вкопчили и се самоубеждаваме, че го обичаме? Ей! Душата не се интересува от земните ни предразсъдъци. Колкото и да се опитваме да я заземим.
   Любов...А? Любовта е функция на душата. Тялото се включва с помощта си и подкрепя деянията на душата в стремленията ѝ към любовта. Тялото си получава своето. То може да го получи и без съдействието на душата. И често го получава, но се стреми към сътрудничеството ѝ по пътя към любовта. Защо ли? Необходимостта е взаимна. Тя без него не е пълна, но и то без нея не е цяло.
   Има хора, които обичат предимно с тялото си, но има и такива, които го умеят по-добре със сърцето си. А е добре и двете умения да са на ниво. Ако търсим любов, разбира се.
   Тя, любовта, за мнозина е страшна и затова я избягват. Привлича ги, но…където има страх - любов няма. И обратното.
   Все пак, любовта е най-ценният дар, даден ни от Създателя. И Той ни дава! Който е готов да получи - взима. Който се страхува - се съпротивлява. Съпротивлява се на какво? На собствения си път. ”Съпротивата, всъщност, никога не успява” - казал го е Дийпак Чопра. Съпротивата докарва страдания и неприятности не само на съпротивляващия се, но и на най-близките му. Защото той не постъпва честно както със себе си, така и спрямо тях. Съпротивата, по какъвто и да е повод, възпира свободното движение на енергията, посредством която живеем. Възпира живота в нас. Не, че успява, разбира се, но създава достатъчно пречки и спирачки, напразни усилия и похабени емоции.
     Любовта. Онази любов, с главно „Л”. Колко ли мастило е изписано за нея? И в момента хабим мастило заради нея. Тя е онази сигурност, онази неизбежност, при която човешката воля няма смисъл. Тя е Пътят, явил се като прозрение, с онази убеденост, над която не е нужно дори да разсъждаваме. Тя е там, неизменно там, просветнала в мрака, за да ни ориентира за Пътя, нашият път. И ще бъде неизменно там, защото там е Истината, която търсим цял живот. Че и по-дълго. Там е нашето място в пъзела на Божията подредба. Там е загубената част от нашата същност. Там е. Аз знам, че е там. И нашата работа е да вървим по пътя уверено и без колебание, за да достигнем себе си. За да постигнем цялостта си.
       Налудничаво, а? Ама май е истина.

Амин!

Нагоре