И знаеш ли, видях го! Много красиво, с много наситени цветове. Шарено! Но красиво шарено. Там на Рила. Яви ми се! Тогава бях влюбена и свързах тази красота с това. Ала го видях през прозрачна стена, стена като плазма, която е в непрекъснато движение. И бях сигурна, че през тази стена може да се мине и да се влезне в красотата, но може и да те увлече движението на плазмата и никога да не се освободиш вече от нея. Тази плазмена, прозрачна стена е необходим, но рискован преход - ако искаш да познаеш красотата, разбира се. Там заобикаляне няма, единственият път е през нея. Красиво! Който го е зърнал не би могъл да го забрави. Който го е зърнал ще се опита да го познае. И ако му е дадено ще го стори. Тъгувам по тая красота, тя ме зове…Няма начин да няма връзка с любовта. Нали все пак чрез любовта се докосваме до красотата. Това е най-понятният и достъпен начин за докосването ни до нея. А може би единствен.
      Красотата! Да! Зове ни…Всички ни ли зове? Не знам! Наситени цветове и цветя, много цветя, разположени в съвършена хармония. Виждат се ясно, въпреки плазмата, която е съвършено прозрачна. Само движението и я издава. Само веднъж можеш да минеш оттам, вторият опит е гибелен. Но тя съществува! Видях я! Убедена съм! Мисълта за нея ме изпълва с тъга. Може би защото я желая. Там е, през стената. Който успее да мине оттатък е благословен. Така мисля.