Трудно достижима, но още по-трудно разбираема. Огромна благодат за тези, които я познават, но и успяват да я експлоатират. Един вечен стремеж, но и висш Божи дар. Съществуващ блян, но открил се само на избрани. Мъдростта - явна и същевременно тайна. Понятна и май не чак толкова.

   Какво, обаче искаше да ни даде Мъдростта, пращайки ни децата си! Може би чувствайки се неразбрана ги прати на помощ. На нас човеците. Да ни е по-лесно чрез тях да стигнем до нея. Тези човеци, на които трябва много-много да им се обяснява, да им се дават примери, да се разказват притчи, да им се прави показно, както стори Иисус.

   Въпреки отминалите векове, хилядолетия, резултатът е пред очите ни. Човещината у човеците е на нивото си от времената с много богове и божества.

   А за какво ни е Мъдростта, ако не да бъдем човечни, това което ни прави съществата, за които се представяме. Ние, човеците!

   Всеки от нас се гордее с достиженията на собствената си мъдрост и се опитва да я налага на околните. Защо ли? Защото всеки познава своят път към мъдростта, който е уникален естествено, но оттам и представата, че е достигнал някакво собствено величие.

   Общо взето масовата мъдрост се простира до справяне с ежедневието - повече придобивки и улесняване на трудовите задължения. Както казват софистите в V век пр.н.е.: ”На хората им трябва съвсем малко мъдрост, една щипка - като пипер, затова пък повечко хитрост, за да преуспеят.”

   Истинските мъдреци, от няколко хилядолетия насам, са останали в съзнанието на човечеството като такива. Но те за да бъдат там, не са се борили в живота си за насъщния. По някакъв начин им бил осигуряван, без директни усилия за това. Или, което е по-близо до истината, не са се страхували от това, че ще останат без него. Не им е бил гайле. Те са придобивали и развивали мъдростта, останала в поколенията след тях. Със сигурност има и такива мъдреци, за които не е достигнала информация до поколенията. Липса на писменост; липса на желание за писане или просто следите са се изгубили. Нима щяхме да знаем за Сократ, ако не бяха Платон, Симон, Критон и други негови съвременници, които са увековечили живота и беседите му с писателското си увлечение. Единствената си книга Лао Дзъ e написал по принуда. Не бил убеден в ползата от писаното слово. Едва ли цялата му мъдрост би се побрала в една тънка книжка. Христос да не би да е писал! За него са писали.

   Та Мъдростта е висше благо, но някак имагинерно, не добре разбрано. Има я, ама какво точно е...?

   Дали случайно нашата столица се нарича София!?! Дано да не е.

   И ето на, дошло времето самата мъдрост да остави поколение. И като начало се появила Вярата. Да! Необходимо е да вярваш, за да вървиш по пътя на майката. Вярата е сила, могъща сила, но как да се поддържа? Вярата е добро, но при липсата на бързи резултати я губим. Сякаш това не е достатъчно да се докоснем до заветната мъдрост. Самата Вяра също трудно се формулира. Вяра? Абе вярваме ама...По-лесно ни е да вярваме в това, което можем да го сложим в устата и в джоба си. Другото, някак си, може да му се вярва, ама не баш. Знаеш ли има ли го или не! И тогава, когато се родила Вярата, и сега като че все еднакво я почитаме. Религиите се опитват да ни учат на нея, но сякаш не са постигнали кой знае какъв успех. Религиите се развиват във вековете, но нашата Вяра? Силно се съмнявам, че е мръднала вътре в нас, от раждането си, та до сега.

   Хайде, стигнахме до втори опит - Надеждата. Дай да видим пък с нейна помощ до къде ще стигнем !

   Да насочим хората чрез Надеждата да открият Мъдростта. Вярата, видя се не свърши работата, за която беше пратена.

               (следва продължение...друг път)