- Знаем ли защо Иисус дойде?
     - А знаем ли?
     - Не! Малцина си мислят, че знаят,а още по-малко търсят отвъд това знание.
     - А ти знаеш ли?
     - Мисля, че не. Но търся това познание.

     Вкопчени в материята от страх да не я изпуснем. Или от страх да не изпуснем себе си, идентифицирайки сААитежание, на прехрана. Изпълваме същността си с тия неща. И съществуваме чрез тях.
    Вкопчване в материята. Вкопчване в тялото. Вкопчване в храната за тялото. И страхът от освобождаването от тялото. Страхът от напускането му, когато му дойде времето. 
    Съзнанието ни се вкопчва в материята. Осъзнавайки я се нуждае от нея. Тя му е по-лесна за осъзнаване и опознаване. Сетивата ни са пригодени за това и им е лесно да работят там. Осъзнаването. Нуждаем ли се от това, което сме осъзнали? А от това, което не сме? 
    Нематерията. Трудна за осъзнаване. И опознаване. Трудна за опознаване със сетивата за материята. А сетивата за нематерията? Закърнели ли са или тепърва ще ги развиваме?
    Масово сме се хванали за твърдта убедени, че това е животът. Изпълнили сме съзнанието си с това и ни е страшно да погледнем отвъд. Отвъд материята. Основният ни страх в този живот е резултат от това вкопчване.
    А тя, другата реалност си съществува. Паралелно с нас, заедно с нас, вътре в нас, въпреки нас. И не ѝ пука за нашето неприемане и игнориране. Даже колкото повече се страхуваме от нея, толкова по-настоятелно тя ни напомня за себе си. Нашият страх обаче, не ни позволява да я забравим. Живеем с паметта за нея, а не я приемаме. Защо ли да не я приемем като необходим приятел, като добър приятел. Тогава и нейното отношение ще се превърне в приятелско. И вече няма да ни плаши. Поне не чак толкова.
    Тя, която се възползва от нашия страх ще бъде лишена от силата си в момента, в който се освободим от него. И така тя се превръща в част от пътя ни, поредната промяна.
    Добре! А животът без промяна какво е? Живот ли е? Пък се страхуваме от промените, стискаме се за статуквото. Но то какво е? - непромяна, установяване, покой. Покоят живот ли е? Може би. Ама може би - не.
    Промените съживяват живота. Промените ни принуждават да живеем. Промените ни даряват с радостта на живота. Страхът от промени възпира живота и радостта. Преодоляването на страха е съединяването с живота. Живият живот. Когато страховете не съществуват, промените стават част от нас и ни въвеждат в живия живот. Така е и с голямата промяна накрая. Неизбежна е, тъй че защо да не е радост, вместо страх. То си е радост, страхът е надделял в нас и не ни позволява да го осъзнаем.    
    А Той дойде и я победи. По-скоро дойде да ни покаже, че е победима. Да повярваме в тази победа, та да се освободим от страха си. Да провидим, че най-големият страх човешки е победим. Преди Него не сме се и досещали за това. То и след Него продължаваме вкопчени и лишени от воля за освобождение. Освобождение от страха. Той дойде да ни покаже, че основната ни пречка е страха. Не смъртта, а страха от нея. Дойде да ни покаже, че ако успеем да го победим ще провидим и победата си над нея. Всъщност с победата си над него побеждаваме нея.
    Той дойде и победи смъртта. Показа ни го. Не беше вкопчен в тялото си. Предаде го на кръста. Безплътният се въплъти, извървя плътския си път и се раздели с плътта си. Не Му беше лесно. Но го стори. Предаде се на смъртта. Без страх. У Него няма страх. Той е животът. Но и смъртта. У Него е всичко. Но смъртта бе победена.
    Победи смъртта в себе си, смъртта в нас, защото ние сме в Него.