Велико бе делото на силата на сътворението, тя сътвори и слънцето, и земята, и всичко на земята, включително жената.

Жената притежаваше творческите красоти и на слънцето, и на месеца, и на звездите, и на всички други красоти във всемира, за които тя бе и радост, и свръхкрасота, и свръх творчество, и вечност.

    Дойде, обаче, първият грях на жената и радостта на всемира се превърна в скръб. Скърбяха всички мирови творения за своята първорадост, загубена чрез жената.

    Скръбта на жената беше понятна за всички мирови създания, освен за мъжа. Защото мъжът беше само пол и за него жената не бе друго, освен пол на неговия противопол.

    И заживя така жената след грехопадането си, сама в собствената си скръб, както по-рано живееше сама в собствената си радост.

    Това не беше само скръб на жената, а скръб и на силата на сътворението в нея.

    И освободи се после жената от тази скръб, защото силата на сътворението не можеше повече да бъде при бяс на пол и се прероди в дете.

    Така остана завинаги: Силата на сътворението при бяс на пол да се преражда в дете.

    Защото детето не знаеше нито грях, нито скръб.

    А скръбта започваше само от грях, в грях и при грях.

    Така най-великата и първа радост на всемира и на силата на сътворението остана да се изразява за човеците като радост само в малките, чрез жената. Защото чрез малките силата на сътворението се изразяваше като непобедима сила за човека във вечността.

    С тия последни творения или пресътворения на силата на сътворението в деца се продължи отново радостта на жената в първичност, защото не искаше да остави жената, макар и при грях, само в скръб.

    Защото радостта и скръбта на жената като творчество бяха и мирова скръб и мирова радост.