Има един тип хора, които уж много внимателно те питат за всяка дреболия, но веднага след това се противопоставят на това, което си казал като застъпват противоположното на твоето мнение. Уж с намерение да го уважат, но някак си все не се получава друго, освен спор. Противопоставяне с цел самодоказване. И все така. Ако си достатъчно търпелив и добронамерен спора не се случва, но а кажеш нещо в своя защита, са готови да се отприщят. Тези хора са сякаш кълбо от нерви под налягане. Много раздразнителни и лесно се гневят. А отгоре на всичкото се стараят да изглеждат благонравни и добронамерени. И може би си вярват. Струва ми се е им е ужасно трудно да поддържат това привидно поведение, а вътре да бушува урагана на нестихващо недоволство и озлобление. Те, милите, за да успеят да се материализират в света на представите си, явно им е необходимо да се противопоставят. Опонента им се явява отправна точка за собственото им местонахождение.
       Като децата между една и три години, когато вече осъзнават себе си като самостоятелна личност, личност вече отделена от майката, но единствения начин да се самодоказват като такава е казването на "не" посредством противопоставянето на майката. Знаят какво не искат, но не знаят какво точно искат.
       Та...средството на тези хора сякаш е спорът. В него се раждала истината... Дали?Струва ми се, че спорът размива разбирането ни за истината. И затова го считам за абсолютно непотребен и вреден. Особено, ако е украсен с озлобление, макар и старателно подтискано. Не влизам в спор, и тези хора около мен, се чувстват несигурни, без възможност за изява. Те, същите, се нуждаят от съревнование. Да се сравняват и конкурират с някой. Ала когато ти не се съревноваваш с никой, инициативата увисва във въздуха.
       Хм! Защо ли им е нужно да живеят извън себе си? По този си начин те не са щастливи, по-точно нещастни са. Все пак с нещо са нужни за развитието на човечеството щом ги има. Със сигурност.
       Те носят страха у себе си. Този страх ги кара да контролират хората и събитията около тях. И понеже е невъзможно това да се получи, още повече изпадат в страх и истерия. Неизбежното неудовлетворение ги кара да се чувстват перманентните жертви. Пък животът бил несправедлив! Че как ще е справедлив за тази житейска позиция! Няма справедливост за жертвите, които задължително са егоцентрични. Т"ва е положението. Онзи, горе си знае работата. И е непоколебим в справедливостта си. Това, че ние нещо не разбираме или не ни харесва, не означава, че не е справедливо. Не сме дорасли да го осъзнаем.