Ние :: Емоцията

    Дълбоката вяра наистина води във верния път, колкото и набожно да звучи това. Води, но ако внимаваме емоцията да не ни вади от равновесие. Е да,като сме в емоция, привличаме енергия, която ни окриля в ежедневието ни, но това е непостоянен източник, с пропорционални по сила приливи и отливи. Приливът ни дава сила и жизненост, чувство на самоувереност, но и неконтролируемо разходване на енергия. От това следва бързо изтощаване и спад на жизнеността, който ни натиска към бездействие и отлагане. И ето ни необходимост от нов повод за зареждане, който е зависим от външни обстоятелства. Но от обстоятелствата ние сме зависими, не те от нас. Ако са неподходящи за подхранване на емоциите ни се принуждаваме да ги храним чрез илюзиите си, осигурени от желанието ни за емоционален възход. Това, обаче е несигурен и нестабилен генератор, който лесно може да се срине за миг и да престане да функционира. И да изградим нов, неговата съдба е идентична. Щото илюзията затова е илюзия, да ни предпазва временно от разочарования, но неспособна да промени действителността.
    Емоцията, любимата ни емоция, за мене е порок. И като всеки порок ни тегли към себе си с мимолетното удоволствие, което ни дарява, но с резултати клонящи към нула относно истинските ни, дълбоки потребности. Като всеки порок. Опиваме се от първоначалното и въздействие, но се сдобиваме с нарастваща потребност от още и още емоции за поддържане на това имагинерно състояние, откъсващо ни от действителността и влачещо след себе си разочарования, породени от нереалните ни очаквания.
    Виж, вярата е друго нещо. Съвършено друго. Дълбоката и непоклатима вяра, някъде там, на клетъчно, на подсъзнателно ниво. Дълбока вяра, свободна от емоции - като че ли там е истината. Дълбоката вяра ни осигурява подреждане на обстоятелствата в желаната от нас конструкция, а освобождаването от емоциите ни предпазва от разпиляване на енергията, необходима за тази подредба.
    Емоцията ни е спонтанна и хлъзгава реакция, блуждаеща наоколо. Попада където и скимне, но след покана, разбира се. Отиде ли в благоразположен и добронамерен към нас човек, добре - чувстваме удовлетворение и задоволство от този акт. За жалост много по-вероятно е да попадне в неблагоприятна среда, въпреки външната маскировка. Тогава тази емоционална енергия, която все пак е част от нас, бива повлияна подобаващо и в резултат получаваме неудовлетворение, потиснатост, тъга. Чистата ни емоция е замърсена и видоизменена.
Когато не можем да изпратим емоцията там, закъдето е предназначена, тя се лута самотна и непотребна,търсейки място. Липсвайки такова, тя се капсулира в тъга, дълбока, разяждаща тъга, проявяваща се чрез нас. Тъгата - тази обширна и необятна за мен тема!
    С негативната енергия, сиреч емоция, е същото. Хвърляме я често напосоки и ако попадне сред сродна негативна среда, се обогатява и засилва. Стабилизира се като негативна такава и е удовлетворена от попадението си. Получава се хубава нервна и злобна обстановка, от която ние сме удовлетворени и успокоени. (Така ми изглежда това състояние, наблюдавайки го отвън. За съжаление нямам собствен опит и може и да греша.) Обратното, попадайки в неблагоприятна среда, т.е. добронамерена и неадекватна, емоцията ни се чувства в безтегловност, а притежателят и също - потиснат и не на място. Гадно му е. :)
    Вярата,и тя има нужда от подхранване, от подкрепяне и поддържане. Обстоятелствата не винаги са благоприятни за това, но поне да се стараем да не включваме емоцията. Тя разсейва и размива погледа към истинската потребност.
    Доста отвлечен текст! Благодаря на тези, които имаха воля да стигнат до края му!

Нагоре