Нашите предразсъдъци, страхове и мотивации. Ако не от някакво разочарование, то от желанието ми да ги разпозная и осъзная са досегашните ми писмени търсения. И споделяния на изписаното. Наивно се надявах, че който се мине да прочете някое от тях, ще се замисли за собственото си поведение и би се обърнал към себе си за корекция. Нали единственото над което имаме реална и неограничена власт, това сме самите ние. Надеждата ми беше, както казва Ясен Антов по друг повод, да "разширя зениците" на четящия по посока на себе си. Наивно!...и глупаво мое намерение. Всеки човек има нужда да счита себе си за перфектен, казва един мой познат. Поради тази проста причина, естествено и логично е корекцията да бива насочвана извън нас си, на всяко друго място, но не и върху нас самите.
    Да, в голяма част от есетата ми има озлобление и гняв. Срещу простотията и невежеството, откъдето произлизат повечето пороци и лошотии. А това ми озлобление не спомага на целта ми. Напротив, предполагам се получава обратното.
    Ами да, повечето хора не искат да се индивидуализират, добре им е в тълпата. Там вътре, да си част от групата не е предпоставка да проявяваш самостоятелност, което означава и отговорност. Отговорност за самия себе си, за собственото си поведение. Сигурно е много удобно така. Каквото и да сториш, то е предизвикано от някакви външни обстоятелства, върху които ти нямаш власт, а и не искаш да имаш. Няма начин да не е удобно вътре в сивата маса, в хвоста.
    Разбира се (но май не се разбира) познавам много стойностни, мислещи със собствената си глава личности, хора които уважавам, на които се възхищавам. Някои от тях са мои приятели, с които за жалост рядко се срещам. Животът, обаче ме е хвърлил в сивата маса, да се боря вътре в нея и да не забравям от какво е съставено поселението на бедната ни държава, а вероятно и на бедната ни планета. Боря се да не затъна навътре в дълбините на хвоста, като тъпо и упорито си подавам главата над повърхността.
    Защото повърхност има, а отвъд нея е животът, живият живот, там си свободен, там си себе си, там се движиш и се развиваш.
    Под повърхността е застоят, дребнавото съревнование, където летвата се прекрачва без усилие или пък с тази летва умишлено се препъват едни други. Защото е по-лесно да препънеш другия, отколкото да напънеш себе си. Там вътре големият напън е да пречиш на другите да греят, от страх да не блеснат и да те засенчат...
    Тъжно, ама е така! Тъжна равносметка, която не е свършила. Продължава...

-Мене + за разсъжденията Ви