Силна е. Много е силна. Това е Силата. Силата любов. Чрез която Той създаде всичко. И чрез която всичко съществува. Без нея нищо няма да съществува, нищо няма да е живо. Разбираме ли го? Това че колкото повече е любовта в живота ни, толкова повече живот има в нас. 
    И онова нещо, дето без любов му се ще да съществува. Къде? В света, създаден от любов, и чрез любов. Онова нещо с платките и голямото електричество. То няма любов, няма къде да я държи и съхранява. Може и да са му измислили някакво вместилище за любов, но как ще я разпознаят и сепарират, та да я приберат някъде, където и да е. В платките и чиповете тя не се побира. 
    Това добре, но когато ние я познаем, когато ни удари и влезе с взлом в нас, какво правим? Силно е. Много е силно. Хем ни привлича, хем я търсим, хем ни плаши със силата си. И реагираме не много адекватно като ни дойде до главата. Ами силна е. И ни поваля. И ни обсебва. И ни прави на маймуни. 
    Неуловима, трудно обяснима и нематериална. Не, не е материална. Но ние като същества, облечени в материя, безсъзнателно се стремим към материализацията ѝ. И какво се случва? Всеки се досеща. От момента, в който това се случи, се почват неприятностите. И красивата и силна любов, се превръща в силна и неособено красива страст. Страстта всъщност винаги носи нещастия. От всякакъв вид. Рано или малко по-късно нещастията са задължителна съставна част от материализирането на любовта.        Какво ми се ще да кажа ли? Ще ми се да кажа, че е възможно да градим тази сила в себе си, която да може да понесе любовта, когато дойде при нас. Любовта като любов. Като божествена любов. 
    Бог не ни обладава, когато ни обича, нали? Но ни обича. Създал ни от обич и продължава да ни държи живи. Значи продължава да ни обича. 
    Силата да си носим любовта с любов. До кога? До момента, в който силата ни стане недостатъчна. И какво правим? Започваме да я използваме егоистично. За себе си, за егото си. За егоизма си. Почва се с една целувка примерно. От този момент нататък егоизма се е включил на висока мощност. Почва се със силните желания, с изискванията и непреодолимите потребности. От този момент нататък тя любовта за почва да загива. По-бързо или по-бавно, но в един момент осъзнаваме, че вече я няма. Колкото и да не ни се иска и колкото и да се самозаблуждаваме, че е в нас, не. Тя вече си е отишла. През желанията ни, през претенциите ни, през потребностите ни, малко по малко тя е изтекла. Подхранвала ги е доколкото е могла, нали все пак е любов, умее да дава. Но в един момент свършва. И толкоз. Вече я няма. 
    Нямаме силата да я съхраняваме и пазим като любов, да я използваме като любов. Как да я използваме като любов ли? Ами любовта е любов, когато дава. Когато изисква, вече не е любов. Когато изисква, това се нарича егоизъм, който използва любовта. И тя от употребяване се изхабява, остарява и умира. Толкоз. Когато взимаме - унищожаваме. Когато даваме - съграждаме. С всичко е така. Но ние обичаме да взимаме. И нещата свършват.
    Всичко, ама абсолютно всичко в този живот може да се прави с любов. В това се състои истината за този живот. В силата да съумяваме да си носим любовта, колкото и голяма да е. И да я ползваме като любов. Не като придобивка, не като привилегия, не като изискване, а като любов. Любовта е насочена навън, не навътре. Любовта не е да ви обичат, любовта е вие да обичате. Иначе изпадате от правилата на живота. Рано или късно. 
   Законът на любовта е неумолим. Даваш ли - жив си. Взимаш ли - умираш. Е този живот е създаден и функционира по този закон, законът за любовта.