С любов. 48 години след нейното съществуване се обръщам към нея с любов. До този момент сякаш се срамувах от нея. Заради името ѝ. А като си помисли човек няма нищо срамно в това. Производно на бащиното ѝ име. Защо срам, не знам. Вместо да е обич. До такава степен името се беше лепнало за нея, че се зачудваха за личното ѝ име, ако се наложеше, но почти не се налагаше. 
     В училището много от учениците си имаха прякори, даже и някои от учителите, но в нейния клас нямаше ученик без прякор. Може би само на нейната приятелка не успя да се лепне някое допълнително име. Тя беше и по-честолюбива, та може и да се е пазарила с някой от тарторите на класа, които определяха прозвищата в училище. 
    Буен клас бяхме. Особено момчетата ни бяха доста непокорни и изобретателни в дивотиите. Някои учители, към които си имахме предпочитание за буйства и непослушание, казваха че всеки един час с нашия клас им скъсява живота. Имаше и такива, които успяваха да ни усмирят. Почти успяваха. 
    Та като се почна пубертета сред нас, си имахме естествено предпочитани момчета и съответно момичета. Обратни нямахме. То в ония години това не беше модно, та и да е имало, не са се издавали. И сега не знам да имаме такива в генерацията. Едно от момичетата, които привличаха вниманието на бъдещите мъже беше и Панталейката. Имаше в класа едно момиче с по-ранно развитие на външните полови белези, която също беше приоритет за пуберите от мъжки пол. По разбираеми причини. Пък и майка ѝ ни беше учителка. Не знам това какво значение би могло да има, но така беше. А Панталейката си беше дъска за гладене и от двете страни. Та не ми е понятно защо и тя се котираше сред предпочитанията на момчетата. Баща ѝ беше лекар в града, ако това е имало значение. Не знам. И сега след толкова много години не мога да кажа. Просто си имаше момичета, които бяха модерни. И се знаеха в цялото училище, щото тоя буен клас беше известен и битуваше в разговорите и интересите на останалите. Актуален беше. Няколко от момчетата представляваха нескрит интерес и сред момичетата извън класа.
     На Панталейката ѝ идваше в повече момчешкият интерес. Не че ѝ беше чак неприятно, но понякога ѝ се искаше да не е баш така. Удържаше на набезите, но не ги търсеше. Все пак при нея пубертета щеше да дойде чак след три години. Харесваше ѝ да е харесвана, на кой не му харесва, но някои действия ѝ бяха откровено неприятни. Говорим за невинни момчешки набези, стигащи до някакво натискане, щипене там, дето трябваше да има гърди и държане на ръката. Не повече, слава Богу. Но на Панталейката повечето от тия неща нещо не ѝ бяха баш приятни. Сещаме се, че момчетата нямаха кой знае какъв подход, нали сега се учеха. 
     Е! Стигна се и до влюбване. Хубавото момче, което си я беше предпочело успя да ѝ влезе под кожата. И не, че ѝ беше много ясно какво точно се случва в душата ѝ, но го заобича. И той нея. Личеше му. Повече от това да ѝ държи ръката цял учебен час и да я гони да я натиска по коридорите не смееше да предприеме. По време на есенната бригада имаше едни тръстики, дето момчетата бяха решили, че са подходящи за натискане. Порязваха се от тръстиковите стъбла, но жертвата се пренебрегваше. Момчетата смятаха това в тръстиките за геройско събитие. И бяха тема за разговори, закачки и подвиквания. Може би страничните не наблюдатели, а слухови приематели си мислеха, че там в тръстиките се случва нещо по като за възрастни, но при Панталейката това не се случи. Просто при нея нямаше още никакви наченки на мераците на възрастните. Даже не беше сигурна, че може би това е желанието на момчето. За вас лъжа, за мене истина. 
    Стана така, че семейството ѝ се премести да живее в друг град и във втория срок на 8-ми клас тя напусна любимия клас. Много трудно ѝ беше. В новия град ѝ беше тъпо и селско. 1-2 месеца след преместването, тя получи писмо от любимото момче. Любовно писмо. Не беше сигурна, че е от него, съмняваше се да не е от някое момиче от неговите мераклийки. Не знаеше. Не посмя да каже на никой, скъса писмото и го зарови в земята. Странно как едно младо момиче може да се срамува от тези неща. Повечето биха се гордели и хвалели наляво-надясно. Всъщност като сподели с приятелката си за писмото, тя ѝ каза, че може би това писмо не е от него. А то след години се оказа, че приятелката ѝ също е харесвала момчето и затова не е била съпричастна с чувствата ѝ. 
    Интерсно, че на първите наборни срещи след завършването на 8-ми клас споменатите събития все още вълнуваха съучениците ѝ. Особено връзката между нея и момчето. И тя се вълнуваше, но не го споделяше.
    Не знам защо се срамувах от името и онези събития. Всъщност знам и го разбирам, но след близо 50 години таен срам, осъзнавам че всъщност нищо срамно не е имало. Може би срама идва от това, към което са се стремели момчетата, но по-скоро срамът идваше от това, че тя не ги желаеше тези набези и натискания, и това се явяваше поражение от нейна страна. А може би и подигравките на приятелката ѝ, която годииини по-късно ѝ призна, че всъщност ѝ е завиждала. Приятелката ѝ беше хубаво момиче и стана хубава жена впоследствие, но във въпросните предпуберски години не представляваше особен интерес сред момчетията. 
    Колкото и да не се гордееше Панталейката с тия събития, вероятно те изиграха роля в изграждането на самочувствието ѝ като жена, не мога точно да кажа. Но е факт, че тя изгради стабилно женско самочувствие в бъдеще и винаги се чувстваше на местото си сред мъжка компания. Но пък с времето постепенно мъжете, които поставяше на временен пиедестал намаляха до нула. За сметка на това изгради много мъжки приятелства, за които беше безкрайно благодарна на Господа, че я е дарил с тях. С две думи успяваше да печели мъжкото уважение и живееше с него. С благодарност.   
    Мъже в живота ѝ имаше доста. Тя си ги обичаше, но се и чувстваше обичана. Имаше много любов в нейния живот. Естествено имаше и трудности, и страдания. Когато страданията ставаха повече от любовта, разтуряше връзката. Винаги се намираше следваща. 
    Не знам какво стана с онова момче, не знам дори дали е жив. То беше отишло да живее в далечен край, роден за един от родителите му. На наборните срещи не идваше и повече никога не се видяха. Поне в следващите 48 години.