Силата...е...Е? В спокойствието. Там е тя. В дълбоко осъзнатото спокойствие и увереност. Тъгата и мъката отнемат от силата и увереността ни. Обезсилват ни.,, Вярно, че тъгата поттиква към творчество. Творчество, украсено с повечко емоция. А емоцията се харчи. Тя докосва по-лесно - не ще много разсъдък, емоцията сама си върши работата. Но...мисля си, силата скрита дълбоко в нас не вади ли по-силно и по-качествено творчество...с контролирана емоция. ?!? А?
    Мъката обикновено е породена от събития и постъпки вън от нас. Външно влияние, сиреч - лишаване от вътрешната ни стабилност. И сила. Справянето с мъката, а и с притеснението е увереността, вътрешната твърда увереност, че каквото и да се случи, то ще е най-доброто за нас, то ще е това, в което бихме се чувствали възможно най-комфортно и възможно най-удовлетворени. Необходимо е значи, да сме убедени в това. 
    ...

    Вглеждайки се в себе си, опознавайки себе си, така се доближаваме до собствената си Сила. А доближавайки се до Силата си се отдалечаваме от страховете си. Колкото по-добре се познаваме, толкова повече боравим със силата си. Колкото повече боравим със силата си, толкова по-независими сме от страховете си. За да го постигнем е нужно да се доберем до себе си, да се приберем в себе си, да се освободим от илюзиите за себе си и се погледнем право в очите. Илюзиите ни за нас самите се подхранват отвън - от очакванията на другите, от стремежа ни да изглеждаме някак си в очите на другите, от това да се правим на нещо, което не сме, пак заради това да се чувстваме приети, отново от другите, или пък да постъпваме някак си заради страхове пак от другите...и все другите. А къде сме ние? Някъде дълбоко вътре, много дълбоко под пластовете, напластени от другите. Поставени в зависимост от одобрението и отношението на някой друг, пък било то и любимия ни човек, Силата ни отива по дяволите. От това следват разочарования, наранявания и мъка.
    Погледнато от друга позиция това, дълбоко скритото вътре в нас е Бог в нас. Бога, който би ни водил в нашия си път, Бога, който би ни водил в нашето си Добро, Бога, който би ни въвел в нашата си Сила...ако му позволим да излезе и да работи за нас, ако съумеем да разкъсаме пластовете от чуждите наслоения, за да извадим себе си на светло и позволим на Силата си да работи. На собсвената си Сила да действа. За нас. Не за другите. Те си имат сила, която да ги подкрепя и води. Нашата Сила може да води най-вече и най-добре само нас. За да сме силни.
    Леговището на нашата сила е застлано с непоклатимо спокойствие. По това ще я откриете. По излъчването на спокойна увереност. Стане ли напрегнато и емоционално, тя моментално се крие там, в леговището си, ключа за което е непоклатимото спокойствие и увереност. Ключа всеки го носи в себе си. Дали ще го използвате или ще го оставите да ръждяса. Вие избирате!

предполагам, да не се стигне до бой

Който накъдето го избива.