Навярно някога при изгрева, на зазоряване, или на свечеряване, или в някакъв незначителен за света момент - сякаш има незначителни моменти - може да усетиш, че си живял в огромна лъжа. Заспал си в прегръдката на един сън и си се събудил в агонията и ужаса на един кошмар.
Това ще бъде моментът, в който ще ти просветне и ще почувстваш, че твоите идеологии, важните и велики слова, тщеславната гонитба на "добродетелта", неврозата от търсенето на "висш смисъл", на "съвършенството" и т.н., не са били нищо друго освен бягство от реалността на твоето собствено "аз" и на живота ти.

    Тогава, в един такъв „незначителен“ за книжната история момент ще осъзнаеш, че си се програмирал да създадеш едно необятно гробище на убити мечти, където годините, дните, часовете и моментите ще лежат мъртви в земята на желанието, на която никога не си стъпвал.

    Там, в сметището на захвърлените митове, лежи дарът, който Бог ни е дал и който се нарича живот. В този малък „незначителен момент“ ще почувстваш, че напразно и несполучливо досега си търсил истинският, висш и тайнствен смисъл, който се крие на недостъпни места и в недокоснати реалности. Ще почувстваш, че „Всичко“ е било до теб, в теб. На разсъмване и на свечеряване. Ключът е висял на гърдите ти, а ти си го търсил под килимчетата на историята.

    Истината на живота обаче е била скрита в утринната роса. В нощната тишина. В светлината и тъмата, в топлото и студеното, в зимата и лятото. В звуците, цветовете, ароматите, вкусовете, докосванията, прегръдката, целувката, милувката, разходката, децата, които пораснаха и ти не го усети, защото отсъстваше от техния живот. В твоята жена и мъж, в твоя приятел, спътник на душата и тялото ти. Всичко е било до теб, в теб, около теб. „Царството Божие вътре във вас е...“

    Тогава ще се запиташ: „Защо не можах да почувствам всички тези истини, които са навсякъде? Как се изгубих, как се излъгах?“. Накрая мисля ще разбереш, че и ти си бил част от една цивилизация на нещастието, на вината от радостта, на отвръщането от дълбочината и мъдростта на болката. Една цивилизация, която постави филтри на разсъдъка, автоматизира мисълта и най-вече натрупа подсъзнателен травматичен опит в душите, които гледат, но не виждат, дишат, но не живеят. Разсъдъчни модели на мислене, които отхвърлят осезаемия и пряк опит от реалното заради виртуалното и въображаемото. Знаеш ли колко голямо и самохвално очарование има в лъжата? Знаеш ли как му харесва на „егото“ да живее сред митове?

    Смисълът, ценността и радостта на живота е в малките и всекидневни неща. Във всички онези неща, които ни убягват в моментите, в които вместо да живеем, мислим. „Радвайте се на нещата, които ни заобикалят. Всичко ни поучава и води до Бога. Всичко около нас е капки от Божията любов“ (Преп. Порфирий Кавсокаливит).

    Много пъти животът се изплъзва от ръцете ни. Губи се в роли, които никога не са ни принадлежали. Достатъчен е един момент, за да осъзнаем, че сме изхвърлили дара, който ни е бил дарен. Разпилели сме го сред фалша. Красотата на живота е минала пред безразличния ни поглед. Погледнахме, но не видяхме. Дезертирахме от отговорността да се зарадваме на съществуването. Избрахме скръбта, страхувайки се от радостта. Доброволно се предадохме и самоволно се поробихме, защото не издържахме дълга на свободата. Заплакахме пред смъртта, но не пожелахме да живеем.

                                                                               о. Харалампос Пападопулос