Нашето възпитание. На нашите деца. Удобно е да им вменяваме заслугата за неудачите им. А те сега се учат. Учат се на физичните закони в този нов за тях свят. Идват тук, a ние, техните родители, сме отговорни за начина, по който ще се впишат и ще използват този непознат свят. На човечеството са му трябвали хилядолетия, за да изведе физичните постулати и следствия и ги вкара в науката физика. А то, малкото, идва и първоначалната му задача е да ги опознае, за да го живее успешно този физичен живот. Без да формулира и определя, без да назовава и оценява. То се учи да ги ползва. Такава е жизненоопределящата за него задача. И то се учи. И научава. Вярно, в по-напреднала възраст ги приема за даденост и малцина са тези, които си задават въпросите за причините. Но какво от това, всички ги ползват.
    Та! Какво правим, ние, възрастните, така че нашите деца да се усещат успешни в предстоящия им живот. Успешни и благодарни. А тези две съставки са достатъчни за тяхното щастие.
      Търчейки из неотложните и спешни задачи ни се иска някак по-бързо децата ни да пораснат и да се справят самостоятелно. И ако не си влезем в ролята съзнателно и отговорно, те се учат от телевизора, компютъра и улицата. Няма лошо, но е безконтролно все пак. А ние сме нервни, бързаме. Бързаме! За къде? За къде, наистина? И кое е по-важно? - Вихъра на матрицата, в която доброволно сме се вкарали или детето, което желае да излезем от там и да се спрем при него. Желае до време. После свиква. И си намира своя матрица. По примера на мама и татко. И възможно близка до тяхната. Мама и татко са неговият пример за подражание и гордост. И то се старае да подражава, за да се гордее и със себе си. Евентуално.
    Лесно е да кажем „ сам си го направи, бери си плодовете!“. С други думи „сам си виновен, не заслужаваш по-добро!“. Тази мантра с повторенията си си върши успешно работата. Лесно е да пренебрегнем нашата отговорност на първи учители и да я натоварим на раменете на сега учещото се мъниче. И какво постигаме? Във всеки случай не поука от грешката. За да открие верния начин детето, той трябва да му се покаже. Обаче с мантрата „Така не трябва!“ не се открива автоматично начина по който трябва. Докато с мантрата „Така е по-добре!“ вече насочваме погледа му към по-верния път, а му оставяме и възможност за избор, за разлика от „Така трябва!“ Възможността за избор е ключов момент във възпитанието на малкия човек. Това е предпоставка за умение за взимане на решения и поемане на отговорност. Което пък е предпоставка за успешен живот.
    Какво се случва когато изберем лесния начин? Започва се от: „Това не бива!“; „Не пипай там!“; „Малък си още за това!“; „Ти не разбираш!“; „Ти не можеш!“; „Ще се изцапаш!“; „Слушай!“…и много още, които са ви казвали и сте казвали. Какво остава в малкото неукрепнало съзнание от всичките тези мантри? Не! Не разумно отношение и послушание! Остават чувството за вина и усещането за опасност. Защото всичките тези заклинания са в противоречие с неговия естествен порив за любознателност, любопитство  и стремеж към опознаване света наоколо. И к‘во? Те ти го и чувството за вина, те ти го и страхът. Вина за това, че за всичко интересно получава укори, и страх, че всичко привлекателно е опасно. Какво точно му е опасното не е важно. На него така му е казано. Много пъти.
    ...Еми нямат самочувствие нашите деца. От какво да го изградят? От послушание добро самочувствие не се гради. Още по-малко от набито усещане за вина. Ние, родителите, също нямаме. Не мислете ли! Колцина от нас са се освободили от насадената им вина. Вина към другите, дълбоко вкоренена, толкова дълбоко, че я смятаме за необходима. А тя е единствено вредна и нищо друго. С нашето чувство за вина, естествено, ни е хубаво да го изискваме и от другите. И го правим. Най-лесно е с децата ни. И го правим. А резултатите? Видими са. Изразяваме ги с постоянното си недоволство. От другите. Чудно защо изискваме от тях да поемат нашите отговорности, като и те са възпитавани от родители като нашите или са деца на родители като нас, т.е. възпитатели. Какво следва, моля? Безотговорност, егоизъм, отмъстителност, завист, озлобление. А на тези пораснали деца им предстои да възпитават своите деца. Нали се сещате за резултатите? Що не сключват брак сегашните семейства? Щото ги е страх да поемат отговорността на брака. Безбрачното съжителство е някак по-необвързващо, струва им се. Да може, някак си, когато си поискаме, да избягаме и да се скрием при мама и тате, на сигурно и безопасно. Те  такива си ги правим ние. Да може да са около нас, да ги контролираме, защото и ние сме по-спокойни като са пред очите ни. Щото и нашите страхове са си в нас. И ни управляват... И все така...
    Тъй че, мили хора, ако искате другите да са различни от това, което са, започнете промяната от себе си, после продължете с децата си. Ако нямате воля за това си карайте по старому. Хак ви е!