Ей, кога ще почнем да мерим себе си и околните с един аршин? Към себе си сме снизходителни, към всички останали - взискателни. Еми това е категоричен признак да сме постоянно недоволни. И под стрес. Като ти липсва самодисциплина, разчиташ на някакъв мъглив късмет. Като в ученическите години, когато вече имаме любовни мераци, ама не знаем к"во точно е това, а и как баш да си го направим. И стискаме палци, четем хороскопи или редим карти и много се радваме като се наредят. Лузърски занимания. Само че при някои от нас не остават там в ученическите години, ами си ги влачат и след това.

    Та като изискваш доверие е хубаво и да даваш същото. Щото, когато даваш, тогава получаваш. Неумолим закон, нищо, че не ни се харесва.

    Хубаво си е да седиш в удобството на нечие доверие. Само че чуждото доверие не е удобство, а грижа и отговорност. Не си ли отговорен за проявеното доверие - губиш го! И не го получаваш повече. Никога! За доверието на другите се работи непрекъснато и осъзнато, също като при любовта. То затова и за любов реват мнозина, ама какво дават в замяна, освен мераци и изисквания. Само питам! Колкото повече ревеш за, толкова повече не си дал - затова и нямаш.

    Доверието е трудна задача. Много трудна. Не говоря за сляпото доверие, очакващо някакъв келепир, а за осъзнатото и дълбоко вродено такова. То е изключително рядка ценност. Ако срещнете такъв човек - пазете го! Стига да успеете да го разпознаете. Щото недоверчивия човек подминава доверието на доверчивия, не му е понятно, невъзможно му е да го осъзнае. Усеща го по някакъв мъгляв начин, но го пренебрегва, щото това за него не е фактор, а е нещо имагинерно.

    Доверие проявяват силните и смелите. Те знаят как да си носят кръста, дори и да бъдат измамени. Не се страхуват от измама, напротив - усвояват житейските си уроци чрез нея. Страхливецът се страхува не само от измама, а и от всичко останало. Той не се осмелява да се довери. - Ами ако?!? - Ами какво като?!? Не, не! Страхливия не може да се отпусне в доверието. Като си помисли човек, че 98% от хората се ръководят основно от страховете си, за какво доверие сме седнали да говорим!

    И все пак, то съществува! Смелия, отговорния и дисциплиниран човек не се страхува да се довери. Вярно, внимава къде се доверява, но и да не внимава първата му реакция към нов човек е през доверието към него, след това, опознавайки го преценява да продължава ли така или да го игнорира и лиши от вниманието си. Тогава вече е без значение дали има или няма доверие към него, той вече не е обект на подобна комуникация, а един от многото наоколо. Към многото наоколо са достатъчни усмивка, няколко добри думи на внимание и някоя смешка. Толкоз!

    Доверието е за силните, то е за дейните и за смелите. При останалите не работи. Колкото и да го имитират, м-мг, няма го! За тях са силни страховете, предпазливостта и съмненията. Там е техния живот и от него няма излизане.

    Тъй, че колкото и да си говорим за доверие, само 2% от събеседниците ще знаят за какво си говорим. Но пък тези, които знаят, отлично познават живота в комфорта на доверието, там страховете са само думи, но и предизвикателство. Предизвикателството на добронамереността, благодарността и познанието за доброто. И оттам излизане няма.