Любимият ми автор в младите ми години беше Антоан дьо Сент Екзюпери. И не точно "Малкият принц" ме впечатли, а останалите му четири книги. Толкоз. Цялото му известно творчество се състои от пет, и то неголеми книги. Та четирите книги на Екзюпери очертаха ценностната ми система, поведението ми и светогледа ми от доста млада възраст. И може би основната линия, към която се придържам осъзнато от тия времена се изразява в следната негова мисъл, че най-ценното в живота на човека са взаимоотношенията с другите.
    "Има само едно истинско богатство, и то е общуването между хората" - така го е казал той.
    Ала за да ценим общуването си с хората е нужно да ги ценим и хората. Да ги ценим като единственото истинско богатство. Единственото Истинско Богатство. Видове богатства много и всякакви. Но какво струват те, когато хората ги няма, тези с които да ги споделиш и изживееш. Хората. Но не като присъствие, а като общуване. Общуване! Щото и хора много и всякакви, но с колко от тях общуването ни е богатство? Господ ни праща хора, в чието присъствие да се усещаме комфортно и да ни предразполагат към общуване, но успяваме ли да познаем ценността на това общуване? А като я, ако я, познаем какво правим за да съхраним тази ценност? Или забързания ни живот в гонитба на други ценности забравя за това богатство. Или рутината и познатото са притъпили усещането ни за ценност? Или страховете ни, вечните ни и неизменни водачи, ни държат настрани от богатството на общуването? В името на спокойствието и сигурността. 
    Потребността от истинско, вълнуващо общуване е неизменна и дълбоко залегнала вътре в нас. Не разбирам защо я крием! Защо я подтискаме? От какво се пазим? Какво пазим? И това, което пазим по-ценно ли е?
    Нито нещо страшно, нито нещо нередно съзирам. Но често цял един живот е необходим, за да осъзнаем тази истина. И често, когато осъзнаем нечие ценно общуване, то вече не същестрвува. Или самото то или приносителя му. И отново се лепим за заместители. Заместителят на нещо ценно, ценност ли е? Няма начин да е. Празнотата не се запълва по този начин. И си остава празна. С вещи, пари и лукс не се пълни. С работа, бързане и амбиции също. Още по-малко с хора, подтиснали човешкото у себе си в името на някаква гонитба. И още по-малко с хора изискващи и контролиращи поведението ни в името пак на някаква гонитба. А най-малко с хора, налагащи ни техните страхове за наши правила на поведение. Празното остава. И най-често не успяваме да го запълим, а го отнасяме със себе си. Общуването, доброто, топлотата остават. Остават тук и чакат. Чакат да ги потърсим и сгреем. Но нас вече ни няма. Други и да има, нас ни няма.