Аз седя до голяма купчина с камъни и си приказваме с един от групата - Хорхе. Той много обича да приказва. Сега вече, поради на ония пандемични времена отиде на друго място, светла му памет! Не знам там дали си приказват душѝте и ако не, с какво заместват разговорите си. Но той вече знае. Изправил се той на два метра от мен и ми говори.

    Така както беше набрал инерция изведнъж спря и ме загледа втренчено. Спря да говори! При него това се случваше само насън. Но и в този момент.

    Опита се да ми посочи нещо вляво от мен, но продължава да ме наблюдава втренчено. Това става за няколко мига и докато се сетя да отреагирам разбрах, че е добре да погледна наляво. Огромна, около метър и осемдесет черна змия. Страхотен екземпляр! Хорхе, събеседникът ми, явно се е уплашил повече от моята реакция, отколкото от змията, защото наблюдаваше мене, не нея.

    Нали съм жена трябваше да се разпищя, да се вцепеня или да припадна поне. Не можах да го докарам на жена.

    Страхотен екземпляр ви казвам, явно усойница, рядко срещана черна усойница, при това толкова голяма. Веднага помислих за телефона и за снимка. Но тя явно мислеше по-бързо. Приплъзна се безшумно покрай мен и се промуши между камъните в купчината. Това видно бе нейния дом. Мина покрай мен все едно ме няма. И си се прибра у дома. А аз си останах със спомените за срещата.

    Добре, че нямаше други жени при нас, щото сигурно щяха да повредят този вълшебен момент, за когото си спомням с огромна благодарност. Но и с малко съжаление затова, че не успях да я снимам.

    Но...Бяха минали повече от 5 години и ровейки се из стари снимки в Гугъл акаунта си попадам на някаква неизтрита снимка показваща някакъв треволяк и нек’ви камъни. И, о чудо! Там е тя! Значи все пак съм успяла да извадя телефона, преди да се мушне в камънака. Изотзад, но все пак снимка. За спомен.

    Вълнуващ спомен! Незабравима среща! С дълбока благодарност за случката!