Откакто се помня баба ми ме водеше редовно в храма. В ония години, когато това не беше особено престижно, но управниците се бяха примирили с присъствието на бабичките в църквите. Пък и богослуженията бяха разрешени все пак. 
    Колкото и да се бием в гърдите със заявката, че не сме вярващи или агностици, ще бъде честно да признаем, че благоговението и респекта към църковния храм го има у всеки. Не го разбираме, но ни респектира. Най-вече за това, че не можем да си го обясним посредством нашите научни и логически познания.   
    Сега няма гонения за влизане в храма, но храмовете не са по-пълни. Не! Не са! Годините на атеизъм са посели семената. Но преклонението и страхът пред висшата сила ги има. Тях нито едно атеистично управление не може да унищожи.  
    Междувременно, на зряла възраст, завърших богословие. Не го бях мислила предварително. Изведнъж ме удари по главата тази идея и набързо я реализирах. Сега редовно ходя в църквата. Мотивите за пребиваването в храма на енориашите са същите. Поведението - същото. Но сега знам, че има хора (и преди е имало), които от благодарност ходят на служба - Бог е чул молитвите им за някаква тяхна тегоба и те вече са там, в храма. Вярата в Божията подредба е дълбоко лично мое усещане, но вече знам необходимостта от посещаването на църковните служби. Знам силата на голямото тайнство - причастието, знам какво е храма, знам за необходимостта от славословие на Бога, знам за църковните тайнства (а не ритуали), знам че Иисус е Син Божи, но е Нашият Господ, защото е единосъщен с Отца си, знам за Светия Дух, чрез Когото всичко е станало, знам, че Православието не е точно религия, а е учение за Бога (философско учение), знам за светиите, за силата на светената вода. Знам, но знам че още повече имам да уча за тези неща, защото колкото повече знаеш, толкова повече знаеш колко не знаеш.
    Да, в нашата страна атеистичния режим отпреди години отдалечи поколенията от вярата, храмовете ни са полупразни, вероучението е локализирано в някои храмове и то само в неделя. А обществото ни има крещяща нужда от християнските ценности, съхранявани от Църквата векове наред.    
    За да имаме успешна и просперираща държава (каквато все нямаме) е нужно да се обърнем към човека. Средоточието в човешките взаимоотношения, почитането на личността е пътят към просперитет. Това е изречени от велики исторически личности, но това е в основата на християнското учение. Пътят към храма е по-достъпен, отколкото пътят към задълбочените учения и университетите. А там учейки се на човечност, на уважение и обич, на любов, както ни съветва Христос, бихме променили функционирането на обществото в посока на човечността и обичта. 
    Не е възможно да съществува нещастно общество, в основата на което са заложени обичта и взаимопомощта. Не е възможно да съществува бедно общество, в чиято основа са залегнали човечността и любовта. По-достъпният и по-лек път в тази посока са часовете по вероучение. А присъствието на богослужение облагородява, прави ни по-добри. И по-смирени. Смирението пък е вълшебството, водещо ни към любовта и доброто, към живот изпълнен с радост и благодарност към същия този живот.