Слушаме другите, вярваме им и съобразно чутото си изграждаме наше мнение. Съобразно чутото.

    А тия, дето ги слушаме и те така - някой нещо казал, друг казал, че някой казал и хоп - теза. Мнение.

    Всичките ни великани са на глинени крака. Ама иначе спорим, вкарваме ги в битка нашите велики великани.

    Ама как така не смеем да мислим самостоятелно? Какъв е тоя толкова страшен страх да не би да сбъркаме?

Да сбъркаме спрямо какво?

    Спрямо нечие чуждо мнение, ама и то на глинени крака, макар и голямо и важно.

    Не ни интересува истината за нещата. Интересува ни на къде духа вятъра, та да сме в хората. За какво ни е тая истина като не ни ползва?

    Вярно, бе!

    Независимостта на собственото ни мнение. Независимостта е велика сила, но е само за най-смелите.

    А в обществото ни на взаимовръзки и зависимости собственото мнение пречи. Не ни трябва.

    Ама как се свиква с тая мисъл, че собствяено мнение имат само аутсайдерите. Щото са независими от обществото, изградено единствено на зависимости.

    Точно от тях нямаме полза, защо ни е тяхното независимо мнение, па макар и тяхно собствено?

    Истината не ни трябва. Тя и свободата за какво ни е? В свободата се грижиш сам за себе си, а извън нея някой друг го прави. За сметка на свободата ти, разбира се.

    На ръководителите на големи общества им вярваме или не, но приемаме, че имат собствено мнение. А дали е така? Те пък съвсем са се оплели в зависимости. Вътре в тях то съществува ли?

    То, собственото мнение, не вирее в лабиринт от зависимости.

Ама ние им вярваме. Щото са там горе, на високото и от тях зависим. Така си мислим поне.

    Независимостта е страшна. Собственото мнение още повече.

    Ама как се свиква с това?