Всичката тая истерия, която сами си я създаваме, в която се вкарваме насила и я оживяваме единствено от нашите страсти и желания.

    В стремежа си да изразяваме себе си, да се показваме, да се налагаме по не винаги най-умния начин, ни вкарва в тая измислена от нас истерия, наречена живот.

    Да, активният начин на живот те кара да се чувстваш жив, да усещаш, че живееш, да живееш, но дали това е животът, който ни е даден свише или животът, който ние сме си измислили за смислен?

    А оня живот? Първоначално замисления за нас? ...!?!... Живеем ли го? Или не ни интересува, защото човешките ни страсти и конкурентна показност са застанали отпред в съзнанието и мирогледа ни и само тях виждаме и въжделеем.

    И нерви, и болести, и озлобление, и неудовлетворение, и откровено недоволство от всичко и от всички...

    1+1=2. Обикновена проста сметка, ама сметната извън нашата автосъздадена истерия, наречена живот.

    Важности - като ежедневен стремеж и като самоусещане. Важности, дърпащи ни към матрицата на нашето собствено несъвършено творение.

    И винаги недоволни. И навсякъде недоволни. Накъдето и да се обънеш, в каквото и да се заслушаш - все недоволства.

    Ама не излизаме от матрицата. Не че знаем как да го направим, де! Толкова надълбоко и навътре сме в нея, че сме забравили за истинското съществуване извън нея.

    От несъвършени творци съвършено творение не излиза. Въпреки това не спираме да го изискваме, само че от другите.

    Ние сме ползватели, а те създатели (ония, другите). И на нас не ни е удобно създаденото, ама никак даже.

    Но си живеем в него, забравили за потребностите си, онези вътрешните, дето изначално са ни заложени.

    Ех, тишината и мира, лишени от бързане и напрежение! Там при дърветата, птичките и поточетата. И при природните стихии, на които е много по-естествено да се подчиняваме. И по-разумно.     Отколкото на сътворените от човеците.